Винаги съм мразила големите градове заради навалицата в тях, задръстванията по улиците, закъсняващите хора и чакането... Всичко това ме подтискаше до лудост, макар да знаех, че един ден ще трябва да се отделя от своето малко градче за да стана студентка.
Разхождах се по улиците на Варна. Не познавах почти никого, освен хазяите си, които бяха добри, но мълчаливи хора. Незнайно как се озовах пред морската градина. Седнах на една от пейките и се чудех от къде да се подхвана, че да се окуража. До мен се приближи мъжка фигура:
- Имате ли огънче?
Бързо извадих от джоба си една запалка и я подадох на господина. Беше на около тридесет, със впито и бледо лице. Носеше със себе си един сак, в който си личеше, че има дрехи. Мъжът седна до мен. Отначало се притесних, но някакво вътрешно чувство ме успокои.
- Извинявай, ако ти се натрапвам, но имам нужда да говоря. Знам, че и ти си имаш хиляди грижи, но моля те, отдели ми малко време!
Така заслушах разказа на Сашо.
„Бях 25 годишен наперен младеж. Кр ...