Глава осемнадесета – за осъвременяването на класиката

А разговорът си течеше като паричен поток към правилните хора. Сега пък зачепкахме политиканите. Как всякакви фелдшери, селски секретарки, културно-масовици станаха първи демократи. То това и децата вече го виждат и разбират, ама в училище не им казват. Та затуй си викам – защо не поосъвременят класиката. И да почнат от вечния Алеко. Може и от „Бай Ганьо”, ама по-добре е да се тръгне от суперсъвременната „Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Добре де – ето вариант. Безплатен.

Негово депутатско благородие Христофор Белокровский беше едно време дребно чиновниче в малко учреждение, казваше се Христо и тайно протестираше срещу тоталитарните искания на началника си да прекарва осем часа зад бюрото. Демокрацията дойде в градчето  му във вида на брадясал софиянец, събрал рехава групичка на митинг.

„Хайде, младо, иди там и извикай: четиридесет и пет години стигат!” – му рече един зяпач и Христо застана до оратора. Загледа се в него, пък изведнъж изрече поръчаното и захапа засрамено устни. Дали по някакви особени причини, или просто по симпатия (оказа се, че са от едно село), но в душата на софиянеца се роди благата идея да го заведе в София, че да го научи на ум и демокрация.

Христо отначало пописваше на приятелите си, после започнаха да идват само сухи телефонни обаждания, последвани от строги окръжни: „Назначете там и там братовчеда, защото това иска демокрацията!”...

Ходят хора в столицата, пък и вестници  четат, телевизията показва туй-онуй, та научиха, че имало един депутат от техния град. „Абе, дядо Петко, това не е ли момчето, дето гласува за него?” „Не знам, сине, той в София отиде.” „Там е, дядо, депутат станал.”

Качи се дядо Петко на трена, даде половин пенсия и – „Сбогом, жено!” – замина за София ... Стигна той Народното събрание, гавазинът го погледна отначало строго, ама като му каза старецът какъв е, от кое село е -  омекна. „Той ще се зарадва, дядо, ама почакай, че заседава в посолствоТО.” „Заседава, а? В сами посолствоТО? Ами големец ли е?”, пита дядо Петко. „Големец е, дядо, големец е.” Сърцето на дядо Петко ще изхвръкне. „Ами с президента говори ли?” „Кой ти гледа президента, дядо, той с министър-председателя говори.” „С минис... „ – вълни задавят старческото  сърце и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.

Отведе го гавазинът при кабинета. Депутатът си пиеше кафето, когато той почука, и рече : „Избирател, ваше благородие!” Депутатът остана като гръмнат, изтърва шишето „Сто гайди”, от което любезно наливаше кафе на чужд инвеститор. Скочи от стола и като изгледа с най-голямо презрение стареца, рече : „Как смееш да ги водиш такива тука!”. „Христо! Сине! Ама аз те избрах...”, изтръгна се от гърдите на стареца. А депутатът извика „Изведи го !” и, като грабна от масата една „Програма за реформи”, подаде я на гавазина: „Дай му това и да се маха оттук, чуваш ли?”...

И негово депутатско благородие Христофор Белокровский продължи важния разговор за паричното подсигуряване на бъдещето образование на внуците си ...

Пази, Боже, сляпо да прогледа!