Карлсон, който живее в мазата на покрива ми!

Карлсон, който живее в мазата на покрива ми!

     След 23.11 часа имаше известни промени. Мисли по мечтата отново го налегнаха. По-скоро обаянието, замъгляващо прозаичния му поглед в размит фокус на стената, наподобяваше неадекватен субект на първи ред в киносалон. Тия инспирации циклично кръстосваха съзнанието, упорити като натрапчив сюжет насън. Всъщност, прожекцията въобще не го заслепяваше, просто го погълваше като черна дупка.

    Такава мечта не сте имали. И аз не мога да я обясна толкова проникновенно. В сферата на медитацията е. Абсолютно нищо материално: пътуваш без багаж и усещаш целия свят. Оставаш чувствата да се докоснат до смисъла и отговора на всичко, но допирът е някак кратковременен. Повърхността се усеща като нирвана. Ако си представиш, че си сфера, пътуваща по спирала, то остта, която те върти и ти се движиш около нея, е тая тънка линия на божествеността. Нея я няма – и ти спираш да се въртиш. Перфектната линия е траекторията на пумпал, но не е кръгла.

          - Защо не кръгла?

          - Ако беше кръгла, щях да се върна там, откъдето бях тръгнал.

          - А може би се въртиш в кръг, но нагоре - спираловидно. Или не се адаптираш, а теренът се променя твърде динамично и те заблуждава, докато се върнеш в изходната точка.

          - В такъв случай какъв е смисълът от цялото упражнение? Дори и да осъзнавах всичко, то отново щях да се въртя в кръг като мишка.

          - Смисълът е да създадеш заряд. Ти избираш. Бъди динамо, а не опитно зайче.

          - Значи и ти си като повечето, дето вярват, че кръгът е  партия на съвършенството.

          - Приеми тая утопия като център, около който се въртиш. Като мисловна ос,  към която се стремим.

          - Защо точно така да го приемам?

          - Защото иначе щеше да изгориш рано или късно или нямаше да съществуваш. Точно както при галактическия ни модел.

          - Викаш, то така си ни е заложено, а?

          - Не. Иначе щяхме да се заложници! Светът се върти, приятелю мой!

     В 5:50 часа нямаше кой знае какви промени. Така си беше от памтивек – по план. Слънцето загря. Няма по-красива гледка. Няма и смисъл да искам да достигна до него, освен ако не искам да изгоря. Просто ще му се наслаждавам. Не бих заколил златната кокошка, дори и да не беше златна.