К А Т И

- Добре сега, какво искаш да кажеш?
- Това, което казах – че не мога повече така! Аз имам достойнство и не искам повече да бъда мъчена. Не мога, не искам, край!
- Обещавам да се променя! Още след като затворя телефона, ставам нов човек. Всъщност още сега - сега вече говориш с нов човек! - весело отговори момчето.
- Аз съм сериозна, миличък!
- И аз съм сериозен. Един сериозен нов човек! - продължи той в същия дух.
- Този нов човек – смени за момент тона си момичето, - нещо ми се струва, че има същия глас като на стария. Само където се старае да звучи по-нежно за момента. Дали и с останалото няма да е така: моментно старание? - попита тя, като в гласа й се долови насмешка.
- Не, моля те - нов човек! – отвърна убедително момчето.
- Мишо, разбери ме, вече съм решила! - гласът й отново стана сериозен.
- И няма никаква възможност да промениш решението си?
- Не мисля. Макар че понякога човек сам създава възможностите си.
- Не казвай нищо повече! Ще се видим утре. Сутринта?
- Знаех си, че ще го кажеш! Ти винаги чуваш само това, което на теб ти се иска и нищо друго! Казах край!
- Но нали след края идва ново начало?! - стараеше се да запази оптимизма си Мишо.
- Обаче различно от старото!
- Нима нов човек не стои от другата страна на линията?
- Михаиле, моля те...
- И аз те моля, Катя. Утре, на кафе?
Последва кратко мълчание.
- Само не идвай прекалено рано! И пак ти казвам, че това нищо няма да промени.
- Тогава няма за какво да се тревожиш, нали? Лека нощ!След като затвори телефона, Мишо потъна в мисли. Цялата нощ не беше спокойна за него. Сутринта щеше да му донесе всички отговори, но търпението не беше в списъка на силните му качества. Такива бяха това да бъде забавен, да създава настроение, смях - с тях я беше и спечелил преди една година; но щяха ли да му помогнат сега? А може би сега не трябваше да бъде забавен, а сериозен? Може би. Сутринта дойде. Той възлагаше много надежди на нея. Представяше си я слънчева, топла и нежна. Нищо подобно обаче нямаше - небето беше мрачно и валеше дъжд. А ако имаше нещо, което можеше да убие настроението му просто ей така, това беше дъждът. Обаче знаеше, че загуби ли настроението си, отиде ли при нея вкиснат, губи всичко. “Ами, ами - времето си е много хубаво! Дъждът означава пречистване... ново начало!” - говореше си той, търсейки начин да оправдае времето и да запази настроението си. Излезе малко след девет, което според него отговаряше на изискването да не е прекалено рано. Още след първите крачки навън му се стори, че дъждът вали само върху него. Това го подразни, но в следващия момент се сети за настроението и той започна да се успокоява: “Какво толкова - един дъжд! Ще взема такси и това е!” Осен това реши, че не е добре да отива с празни ръце. На отсрещната страна на улицата имаше цветарски магазин, а до него видеотека. Той влезе и в двете, след което наистина се качи в едно такси и замина. Разбира се, скоро беше пред тях и, разбира се, беше развълнуван. Вълнението стана по-силно, когато влезе във входа, още по-силно, когато позвъни на вратата, за да изчезне в мига, когато тя отвори. В този миг на устните му се появи усмивка. Такава обаче на нейните нямаше.
- Какво ти казах - започна тя, – да не идваш прекалено рано!
- Така де, не прекалено! - бодро отговори той.
- Аз сега ставам. А и виж времето какво е, къде ще ходим? Щях да ти се обаждам да не идваш.
- Точно затова и побързах да дойда. А за времето не се тревожи, никой не е казал, че трябва да ходим някъде.
Сега тя видя, че в едната си ръка той държи видеокасета.
- Ясно, взел си някой любовен филм, който трябва да ме натъжи или да ми покаже нещо. Колко наивно!
- Всъщност това е филм на ужасите.
- Филм на какво?
- На ужасите.
- На ужасите? – искаше тя да се убеди, че е разбрала правилно.
- Нали това казах.
Тя го погледна учудено.
- Че аз не гледам такива филми!
- Нито пък аз. И точно тук е идеята: той ще си върви, ние ще си пием кафето, ще си говорим и... така. Това също е за теб - изричайки тези думи, Мишо извади от ръкава си цвете. - Но ще ти го дам, само ако ме пуснеш да вляза – добави той и се усмихна. Катя отвърна с небрежна усмивка, отмести се леко и отвори по-широко вратата.
- Целият си мокър! – отбеляза тя, когато той влезе.
- Така става, когато вали.
- А да си чувал за чадър? Елементарно приспособление, но върши работа.
- Даже съм виждал, но аз исках да дойда така.
- Защо? - учуди се тя.
- Ами, за да ме съжалиш, като не видиш, да ми съблечеш дрехите, след което пък аз щях да започна да кашлям, ти щеше да седнеш до мен, да потърсш начин да ме стоплиш и...
- Ии... сънища! Така и така си дошъл, ще излезем навън.
- Излизаме навън! - съгласи се веднага Мишо.
- Изчакай само да се преоблека.
- Да ти помогна с нещо? - попита многозначително и с усмивка той.
- Измий чиниите и изхвърли кофата, щом имаш желание - отговори Катя и се засмя.
- Ха-ха... много хитро!
- Нали? Аз съм си хитро момиче!
- И скромно - допълни Мишо и седна на фотьойла, до малката стъклена масичка. Катя отиде в стаята си, а той остана да я чака в хола, превключвайки каналите на телевизора един след друг.
Катя - тя беше уникално момиче: нежно, умно и чувствително... диво, своенравно и неконтролируемо. Трудно е човек да срещне такова момиче, а още по-трудно - да го задържи за себе си. На Мишо обаче това му се удаде. Тя дори го обичаше. Но точно тогава, когато тя му даваше любовта си, той не я прие. Сега, когато я искаше повече от всичко на света, тя реши да си тръгне от него. Не след дълго, двамата излязоха навън. Продължаваше да вали.
- Още вали! - каза намръщено Мишо.
- Я виж – показа му тя чадъра, който държеше в ръката си, - натискаме тук и... вече не валии!
- Ааа... страшно! Едва го докосна и гледай какво стана!... Опасявам се обаче, че ако го държиш по-дълго, отново ще се свие!
Тя го погледна укорително, но с лека усмивка. Мишо се засмя.
- Много романтично! - отбеляза тя.
- Аз съм романтично момче! - съгласи се той.
- Най-вече! И скромно, нали?
Не вървяха много. Съвсем наблизо имаше хубаво заведение и двамата решиха да отидат там. Въпреки дъжда, по улицата, до тротоара, се разхождаха сбирщина кучета.
- Я гледай - учуди се Мишо, - да не би да са затворили китайския ресторант?
Катя само изцъка с език и се обърна на другата страна, за да прикрие усмивката си. Когато влязоха в заведението, поспориха малко на коя маса да седнат и седнаха на трета, невлизаща в спора им. Дойде време Мишо да покаже уменията си.
- Кати, аз...
- Няма да ми викаш Кати! Знаеш, че мразя!
- Но как да се обръщам към теб нежно?
- С моето си име и нежен глас! Мишо се изпъна на стола и козирува с усмивка.
- Нещо друго, госпожице?
- Кафе и натурален сок.
Момчето се обърна и видя идващия към тях сервитьор. Последният дойде до масата и започна с обичайното:
- Добър ден...
- Зависи! - отсече Мишо.
Сервитьорът го погледна учуден, а Катя леко се усмихна. Видял тази усмивка, човекът реши също да бъде забавен:
- От какво, ако мога да попитам?
- От това как ще свърши!... Но това разбира се няма нищо общо с вас. Какви натурални сокове имате?
- Всякакви! - троснато отговори сервитьорът, раздразнен вече от начина, по който му говори този млад клиент.
- Така ли? - изненада се Мишо. - Тогава за мен един от бели шишарки и мушмули, моля!
Това изкара човека извън релси.
- Ти отваряш ли ми се, бе?! - кипна той и се наежи.
- Като шанс в живота! – моментало му бе отговорено. Изнервеният сервитьор гледаше Мишо с поглед целящ да всее ужас. Но не постигна ефект. Момчето го гледаше спокойно и въпросително. Катя се видя принудена да се намеси:
- Моля да извините приятеля ми, има известни проблеми в общуването с хората. Нещо като антисоциална личност, от години со е такъв. Бихте ли донесли просто две кафета и каквото и да е безалкохолно, моля ви! Сервитьорът видя умоляващото лице на Катя и погледът му се успокои. После погледна отново Мишо и каза:
- Имаш късмет, че е тя, ей!
- Да, някой хора ходят с късмета си.
Човекът, който сервираше постоя още няколко мига така, гледайки човека, който седеше на масата и чудейки се дали това не е ново заяждане, след което се махна. Катя отново се обади:
- Михаиле... Мишо, какво се опитваше да докажеш?
- Че няма всякакви сокове, не е ли така?
- Не е в това въпросът. Ти, какво, нима се опитваше да ме впечатлиш с всичко това?
Сега Мишо насочи цялото си внимание към нея и каза:
- Има ли нужда да те впечатлявам, Катя?
- Там е работата именно, че няма.
- Тогава защо мислиш, че аз съм решил обратното? Стига. Това си беше просто случка и свърши; забрави я! Ако съм те злепоставил, извинявай, но нека не говорим повече за това.
- Добре – съгласи се Катя и се облегна на стола си. В това време дойде поръчката, донесена разбира се от друг сервитьор. След кратко мълчание Мишо се обади:
- Ти преди малко за своя приятел ме представи.
- Това беше извикано от нуждата на момента. И ето, че отворихме темата, за която искаш да говорим, а аз...
- Не, не искам! - прекъсна я той. - Исках, наистина, но вече не.
- Защо? – попита след кратко мълчание Катя.
- Няма какво да ми кажеш ли?
- Има, разбира се. Но няма думи, които да поправят грешките ми. А виждам и твоята решителност относно това, което си намислила. Разбирам също, че сега не е като да те убедя да отидем на кино и за да гледаме филм, който не ти се гледа; сега ти просто не искаш да дойдеш с мен. Затова ще оставя нещата така, с надеждата някой ден да се оправят. Ако ли не, ще съжалявам до ден последен, но вярвам, че някой ден ще дават хубав филм и ти ще решиш да отидем на него заедно.
Катя слушаше всичко това и вътре в себе си изгаряше, но силната й природа победи огъня. Тя помълча малко и каза:
- Ти никога не ще престанеш да ме учудваш.
- И за това ме обичаш, нали?
- Да, също и за това - каза тя и се усмихна.
Мишо я гледаше. Прииска му се да я погали... и го направи. Но нищо повече. След това те си допиха кафето и си говореха - те винаги имаше за какво да си говорят. А след това станаха и заедно излязоха от заведението. Мишо се огледа наоколо. Кучетата ги нямаше.
- Я, май са отворили китайския ресторант! Какво ще кажеш, аз и без това май огладнях?...
Кати се усмихна. Дъждът беше спрял и слънцето грееше с ясната си усмивка. Красива дъга бе нарисувала вълшебните си цветове по отрупаното с малки облачета синьо небе. Те спряха запленени от тази гледка и се целунаха! Нищо такова не се случи! Дъждът продължаваше неуморно да вали, небето си беше все тъй мрачно, а улиците мокри. Това което се случи, беше че тя отвори чадъра си, целуна Мишо за сбогом и сама тръгна в някаква своя посока. А той, останал сам под дъжда, дълго гледа след нея. И когато тя изчезна от погледа му, той го отправи към същото това мрачно и сиво небе, сякаш искаше да разбере кога отново времето ще бъде хубаво.

* * *
Историята не свършва така. И ако не намирате нищо повече написано, то моля, не винете автора, че не знае как се пише край. Защото, повярвайте, той знае. Но има неща, които не трябва да бъдат завършвани, за да може някой ден, току-виж, да бъдат продължени.