Денят беше ужасно забързан, повече от обикновено. Може би всеки е трябвало да провери астррологичната прогноза, преди да предприеме каквото и да било.Тинейджърката се прибираше със своя съученичка и доверена приятелка след досадните класни занимания, няколко, от които бяха пропуснали, за да пушат на пейката в градинката пред училището и да слушат Metallica.
- Как е? - попита съученичката.
- Все по - зле. А при теб?
- Тъпотия, брат ми ме изенрвя. Това тъпо, малко лайно, което все има право и не е разбрано.
- А аз какво да кажа като си имам такова родител!
- Ти не си ли мислила какво ще правищ като станеш пълнолетна?
- Да, ще избягам с 200 в час.
- А къде?
- Не знам, където и да е.
- Съмнявам се, твоето октоподобно настойниче ще те пипне, а и ти си страхлива като гръмнат заек.
- Ха, ха, ти кога си виждала емоциите на гръмнат заек, който по природа си е страхлив.
- Ти вече отговори на въпроса си сама.
- Слушай, Нели, какво ще кажеш да избягаме за цял ден някой път?
- Аз съм ок с това, ти реши кога.
- Тия дни, утре може би.
- Добре къде да те чакам.
- Пред старинната църква в центъра до метрото, онази в подлеза, нали я знаеш?
- Да бе, но в колко?
- В 7:30 сутринта, когато се предполага, че ни започват часовете.
- Мавър, много си смахната, разбира се , каквото кажеш. На теб оставям програмата за деня.
Мавър се опита да каже нещо, после спря. Явно се колебаеше дали е редно да сподели.
- Кажи какво те мъчи.
- Не знам, пак сънувах онзи сън с конника, но този път беше по - различно.
- Липсата на мъж явно си казва своето и какво.
- Стига Нел, не е забавно. Веднага на другия ден стана нещо.
- Какво толкова може да стане от един сън?
- Сутринта видях съседката от горния етаж, милата възрастна дама, с която винаги се поздравяваме и...
Мавър се притесни и изведнъж се разплака, толкова спонтанно, че приятелката и' тотално се обърка.
- И какво, спри да цивриш, не ти отива и изглеждаш като лоша версия на анимационен герой.
Това подейства и тя спря да плаче, погледна чернокосата си приятелка и съжали, че изобщо е споменала за това.
- Тази дама, леля Лили беше много мила, когато се видяхме тя се усмихна лъчезарно, както винаги, носеше платнената си торба за пазаруване с оогромния слънчоглед, изрисуван на нея.
Поговорихме си, тя ме погали по бузата и излезе.
- Е, и какво не разбирам?
- На другия ден срещнах чистача на входа, Адам Спред, поздравих го, заговорихме се.
Не знам как му споменах за Лили. Той ме изгледа много странно. Попитах го какво не е наред.
Той ми каза, че най - вероятно съм се припознала, защото Лили Албърт се е споминала преди една седмица.
Мавър отново се разрида. Нели не знаеше как да реагира.
- Слушай. може той да се е объркал. Така става като общуваш с всички непознати елементи, на които искаш да се покажеш колко си мила, защото няма да те съдят.
- Както и да е. - тя изведнъж притихна, сякаш някаква огромна морска вълна се разби в брега и изчезна в сножнебялата си пяна.
- Късе ще ходиш сега? - попита загрижено приятелката.
- Нищо особено. Обещах на един възрастен господин от читателския клуб да му напазарувам и ще се прибирам да уча по предметите, от чиито часове бягам.
Нели се усмихна и под есенното слънце се разкри едно прекрасно девическо лице, бяло като зимна утрин, с очи по дълбоки от безлунна нощ и бели подредени зъби, като бисери украсили най - красивото създание.
- Е как се казва твоят нов храненик.
- Колкото и да е странно, Филип Мавър и е на 82 години.
- Желая ти успех, хайде, че лигльото, брат ми трябва да бъде прибран със сладолед, мърльото.
- Стига де, той е само дете.
- И то какво...
Нели и Мавър се разделиха, всеки в своята посока. Нели няколко пъти се обръна, за да погледне дали тя е все още там. Наблюдаваше дребната, слабичка фигура, която се изгубва в далечината и се топи заедно с последните слънчеви лъчи. " Какво момиче!" - помисли си тя и после се затича, за да вземе брат си от детската градина.
Докато се прибираше към къщи, стиснала за ръка "лигльото", както го наричаше, Нели се чувстваше необичайно подтисната. Изведнъж спря, вдигна брат си на ръце и почти опря главичката му в лцето си.
- Лутерин, момчето ми, ти нали ме обичаш?
- Да, како.- отговори обърканото дете.
- Обещай ми, че винаги ще ме обичаш много.
- Да, како, теб най - много обичам, ще ядем ли сладолед? - детето зарови къдравата си главица в нея.
- Ще ядем каквото поискаш. - прошепна Нели.
По - късно вечерта нещата бяха влезли в ритъм, поне за нея. Майка и' я помоли да изхвърли боклука и тя се съгласи с охота, за да може да пуши тайно. Когато излезе, на входа имаше шумна компания на нейната възраст. Тя се промуши между младежите, които бяха блокирали входа и се запъти към кофите за боклук. Точно, когато се канеше да запали цигара погледа и' се спря върху нещо.
На трафопоста беше залепен афиш, който гласеше: "Каним всички наши членове на читателски клуб
"Слънчоглед" да присъстват на специалната вечер, посветена в памет на видния наш деец, Филип Мавър, от чиято кончина се навършват 2 години.
Прибра се бързо и се опита да се обади на Мавър, но никой не и' отговори.
© Мария Георгиева All rights reserved.