Листата лежаха върху земята. Безжизнени. Снегът беше близо. Птиците - далече. Сутрин. Мразовита сутрин. Капките влага избиваха по прозореца на малката дървена барака. Книгите бяха подредени прилежно на етажерката. И там… някъде в гората, се чуваха ударите на тъпата брадва. Дърварят отшелник живееше в тази барака. Обикаляше горите. Цепеше дърва. Продаваше ги.  И така се препитаваше. От време на време си приказваше с някоя птичка. Но такива вече не се срещаха. Птиците, заедно с мечтите на дърваря, бяха отлетели далеко. През зимата се чуваха само подигравателните крясъци на гаргите, които сякаш му се присмиваха. Но за какво? Нима и той самият знаеше? Или щеше да си признае…
Днес дърварят отшелник отиваше до по-далечна дестинация. Караше вече половин час, и един живот отгоре, но така и не стигаше до нея. До себе си. Днес мъглата беше пуснала корени и в душата му. Лятната мъгла си беше заминала отдавна, есенната вече си отиваше, и ето че сега, на петдесетия му рожден ден, беше паднала най-суровата и тъмна. Зимната. В съзнанието му ту се появяваше, ту изчезваше някаква светлина. Плуваха пръсти. Пера. Долитаха звуци. Далечен отзвук на всичко, което беше преди. Пареща болка го обземаше. Той знаеше, че у него нямаше и помен от младото и амбициозно момче, което беше. В побелелите му коси, не се криеше и косъмче от мъдростта на старците, които навремето презираше. Спомни си за всичко, което беше направил. И за онова, което искаше, но никога не посмя. Спомни си и за единствената си мечта. Която не последва. Но следваше грациозните снежинки, които преваляха в тази част на гората. 
Дърварят караше бавно колата. Насред малката кръгла полянка, повита в удобното одеялце на снега, той съзря едно дърво. С червени листа. Все още не измръзнало от снега. Тъничко. Не много високо. Наглед крехко. Но със здраво стебло. Разбира се, и здрави корени. Спря колата с ремаркето така рязко, че едва не се изсипаха дървата върху белия сняг. Огледа дървото. Позачуди се. Какво ли беше това чудно дърво? Тънко като брезичка. Но все още покрито с килим от листа. Слезе от колата, приближи се и го огледа. От горе до долу. И чак тогава забеляза гнездото, което някакви птици бяха свили там. Бре! Продължаваше да се чуди. Гаргите не живеят в гнезда. Каква ще да е тая работа?!
Дърварят наблюдаваше дървото. И му се чудеше. Нима едно тънко дърво можеше да устои на ледения полъх на зимата? А той, такъв голям мъж, обрасъл в гъста бяла брада не можа? Нима снегът не идваше тук, за да покаже на природата, че всяко щастие е временно, а животът е тленен? Животът. Хубаво нещо беше животът… Някога, когато две сенки притичваха покрай дърветата, за него имаше такъв… 
И дърварят се замисли за живота си. Нима той самият не беше една бледа сянка? Едно плоско отражение на живота? Лишено от живот… Къде изчезна момчето, което обичаше животът? И то ли се стопи като восък, като петдесетте напразни години от живота му? Безплодни години. Чезнещи в мрака на нощта, в който завинаги я загуби. Под руините на морала си. В пукнатините на онази ваза, която тя запрати по него в последния път, в който я видя. В сълзите, които не се отрониха от лицето му, когато дъщеря му му каза, че го презира и че ще се отрече от него. В сълзите, които не се отрониха от лицето му, дори когато наистина го направи. След поредния шамар, който изчерви лицето й, наместо целувката на нейния любим. След пронизителните викове на майка му, когато в яда си я бутна на земята. В жалния й майчински поглед, изпълнен с чиста любов. След последната чаша алкохол на баща му. След чашата, която пресуши дъното на душата му…
Когато отново погледна към гнездото забеляза две бели гълъбчета. Те се милваха нежно по шиите, вперили тъмните си мъниста едно в друго. Може би само птиците могат да се обичат така. Да свият такова гнездо, което да устои на зимата на живота. Да съхранят вълшебния килим от онези червени листа, които красяха дома им и ги пазеха от ледения вятър. Защото когато двама се обичат, като птиците, за тях няма невъзможни неща. Те имат здраво гнездо. Дори за другите да изглежда обикновено гнездо от сламки. Когато двама се обичат като птиците, любовта им е нежна и чиста като снега. И страстна като червеното по листата. Когато двама са отдадени един на друг, нямат значение писъците на гаргите. Непослушните малки катерички, нетърпеливи да изкачат всеки клон от гората. Няма значение студа. Нито ледения полъх на вятъра. И това, че всички отлитат на юг. Когато двама се обичат топло, те могат да се обичат дори отвъд на север, в „спящата земя“. Както и в тъмните и мрачни кули на „земята отвъд горите“. Когато двама се обичат, и са се избрали, а после и открили, те се обичат докрай. Създават цветни рисунки в мрака. Откриват клечка кибрит в студа. И си палят огън, в който да изгорят спомените от всичко, което е било. И което вече е без значение. От всички, които са срещу тях. И всичко, което ги отдалечава. И го превръщат в любов. Истинска, чиста и свята. Такава, на която самотният дървар отшелник не беше способен. Нито хората. Такава помежду си имаха само тези от тях, които имаха души на птици… 

........................... 

Дърварят въздъхна тежко. Запали колата си и тръгна към кухата дървена барака, която обитаваше. Куха като душата му, куха. И тази зима щеше да е тежка. Като лятото…
А как само му се искаше да бъде като птиците…