Сигурно бяха изминали не повече от 7-8 минути откакто чу първите викове, но му се струваше, че стои в тъмното с часове. Кирил тъкмо бе слязъл по стълбата в малкото сервизно помещение зад основното фоайе, когато в залата отекна силен пукот. Българинът предположи най-лошото. Отдавна се опасяваше, че стъклената витрина около Розетския камък няма да издържи на напора на хилядите любопитни туристи. Зачуди се къде ли бе Стюърт? Колегата му самонадеяно бе заявил, че може да се справи и сам в негово отсъствие. Но явно само няколкото минути, през които да погледне осветителната инсталация, бяха достатъчни ситуацията да излезе извън контрол. Знаеше, че не трябваше да го оставя без надзор, но самият директор го бе помолил за услуга.

Посегна към униформата си, когато обичайната глъч от посетителите се усили. Но Кирил усети нещо необичайно в настаналата суматоха. Това не бяха възгласи на изненада, не бяха възклицания заради неловката ситуация. Охранителят долови друго. Страх, ужас и болка. Последвалите откоси от автоматично оръжие го накараха да застине на място. Макар и да бе свикнал на чуждестранна реч, тази, която отекна, смрази кръвта му. Не знаеше дали е арабски, някой африкански диалект или азиатско наречие. Та той понякога и английския не можеше да разпознае, макар и да бе пристигнал в Лондон преди повече от година. Дипломиран инженер, Кирил бе работил две години като електротехник в местното енерго, когато реши да потърси късмета си в Обединеното кралство. Това бе гигантска стъпка за него. Бе пословичен сред приятелите си с нежеланието си да поеме какъвто и да е риск. Киро Скатавката. Прякорът му го натъжаваше, макар и външно да посрещаше с усмивка всяка добронамерена подигравка. Щеше да им покаже той! Надеждата му да работи по специалността, обаче, бързо отстъпи място на необходимостта просто да изкарва прехраната си. Предпазлив или не, българинът нямаше пораженческо мислене. Опцията да се върне позорно при родителите си въобще не бе на дневен ред. Дори купищата чинии в кухнята на онзи пъб не го отчаяха. Колко хора бяха минали по същия път преди да се устроят! Когато му предложиха поста на охранител в Британския музей, той го възприе като повишение. Нещата постепенно се нареждаха. Връчиха му и оръжие, въпреки че не разбираше за какво му е. Беше го изваждал от калъфа само веднъж, когато с полупияния Стюърт сплашваха египетските мумии, за да не ги преследват през нощта. Не очакваше някаква динамика, но еднообразието го отегчаваше.

А сега това! Бе просто сюрреалистично! Внимателно притвори врата и надникна в залата. Веднага забеляза колегата си да лежи в далечния ъгъл. Панталонът му бе обагрен в кръв, носът му очевидно бе счупен. Всички посетители бяха скупчени в центъра на  помещението, а около тях се суетяха четирима мъже с автомати. Тъмни дрехи с качулки, но без маски. С ужас осъзна, че тези хора нямат план за бягство. Всичко щеше да приключи тук. Върна се в стаичката и затвори очи, облегнат на стената. Струваше му се, че собственото му дишане кънти във въздуха. Терористите трябваше да са глухи, за да не го чуят. Очакваше всеки миг да нахлуят и да го завлекат при останалите. Или пък не. Можеха да го довършат още тук. Остана сякаш парализиран. Постепенно надеждата го обзе. Може би не бяха забелязали вратата! Все пак бе проектирана да не се натрапва на посетителите. Или пък просто нямаха време за това. Ако остане тук без да мърда, сигурно нямаше да го забележат. Щеше да оцелее. Щеше да се радва на ситния лондонски дъжд, да отиде най-после на някой футболен мач и да се налива с бира поне три пъти седмично. И да опита нещо ново. Ако просто се скатае. Киро Скатавката. Колегите му от университета обичаха да го дразнят, когато излизаха вечер по дискотеките да свалят мадами. Той никога не поемаше инициативата, никога не разчупваше леда след запознанство. Изчакваше в края на масата някоя от тях евентуално да прояви интерес. Че с какво можеше да ги впечатли? Всяко сподавено хихикане го отчайваше, докато накрая просто не зарязваше всичко и си тръгваше. Но не бе така с Лора. Някак преодоля своята нерешителност и я покани на танц. Не обърна внимание на екзалтираните викове на тайфата и просто реши да прекара една страхотна нощ. Говориха с часове. Всичко се оказа по-лесно, отколкото смяташе. Убеждаваше се, че при нужната мотивация и той е способен на чудеса. Негови лични чудеса. А сега Лора го чакаше. Обичаше нейния пай с агнешки дреболийки. Особено когато…

Силен писък го извади от унеса. Изведнъж осъзна, че всеки един от заложниците отвън мечтае за същото. Че нямаше кой да им помогне. Погледът му се спря на револвера, оставен на бюрото до него. Не, какво можеше да направи той самичък срещу четирима. Дори не бе стрелял с това оръжие. Беше минал инструктаж, но все пак… А и дали Лора нямаше да се разочарова от него ако изпълзи като мишка след като всичко утихне? Хм, герой? Никога не си се бе представял в тази роля. „Твърде много филми, Киро! Не си Стивън Сегал или Брус Уилис. Просто се покрий“. Киро Скатавката. Изведнъж страхът премина в гняв. Мръсни копелета! Ясно бе, че избият всички. Нямаше как да им се размине. Ще намерят и него. И за какво? Комплексари, отрепки, отритнати от обществото и намерили утеха в празни обещания. Безмозъчни марионетки! Адреналинът го превзе. Елементът на изненада бе на негова страна. Имаше подобен анорак. Можеше да ги заблуди и да спечели няколко секунди. Първите двама можеше да застреля в гръб преди да разберат какво се случва. Вероятно и третия. С четвъртия трябваше да разчита на помощ и късмет, но не бе невъзможно. Никога нямаше да го наричат Киро Скатавката повече.

Внезапно навън настана суматоха. Отекнаха нови изстрели, а писъците се сляха с тях. И постепенно заглъхваха. „Не! Започнаха да ги изтребват! Загърбиха всичко човешко, свърши се! Това бе краят. Сега или никога“! Кирил метна анорака на гърба си, грабна пистолета, поспря за миг и рязко отвори врата. Изрева с пълно гърло и се втурна в залата с насочено пред себе си оръжие. Ярък блясък го накара за замръзне на място. Гледаше командоса насреща си, леко приклекнал, скрит зад черната маска. После погледът му се насочи към тънката струйка дим, която се издигаше от дулото на карабината. Мозъкът му отказа да го приеме, но кръвта не спираше да напоява ризата му. Това не можеше да се случва! „Защо, по дяволите, не боли?“ Като в мъгла забеляза тежко въоръжените полицаи да извеждат последните заложници, докато четирите трупа на терористите лежаха в гротескни пози на мрамора. Не можеше да се задържи повече на краката си. Отпусна се тежко на близката статуя и се строполи на пода. „Нелепо, толкова нелепо!“ бе последната му мисъл, преди светлината да отстъпи място на празнотата. Киро Скатавката. Единствената цивилна жертва в този мрачен зимен ден.