Китайски порцелан

    КИТАЙСКИ ПОРЦЕЛАН

     Чуден е божият свят!

     Още по-чудни сме Ние! Хората!

    Ако някой каже, че е най-най-най, ще му се смеем, ама не се смеем, като се считаме за най-най. Че то, ако реално се загледаш, с едно куче не можем да се сравняваме. И по-умни са, и по-честни и по-интелигентни.

      Връща се Златото оня ден, но нещо не е в ред.

      Нали съм си умен, трая си. Ще изплюе камъчето и ще каже какво е станало.

      Така и стана.

     - Да знаеш дъртолане, големи сме серсеми. Не знам кьорави ли сме, глупави ли сме.

      Прелюдията обещава нещо интересно.

      Продължавам умно да мълча.

      Тя!

      - Срещнах Мариана.

     Стара голяма приятелка. От години. И тя, и сестра ù. Едната е тук, другата в един друг град.

      Мариана живее сама. Докторица е. Повече от двайсетина години работи някъде на майната си, в някъква Занзибария ли беше, друга страна ли беше, в някаква пустиня, до екватора. Освен туземци, дето още живеели по дърветата, бели били само тя и един сърбин. И той доктор!

       Клиниката била на някакви ингилизи. И голяма, и престижна!

      Стояли там, защото им плащали много. Та кога се върна, тя имаше голям проблем. Какво да прави с парите си. Накупи си две-три апартаментчета, и тук, и в други градове. Да се чудиш за какво ù са. Тя си е сама. Първият ù мъж беше заминал на оня свят още преди да се срещнем. Вторият си отиде няколко месеца след като се разведоха. Остана си сам-самичка. Дечица си нямаше, ни с първия, ни с втория мъж. И сега единственото, което правеше, е да си пресмята парите и да мисли къде и какво да купи.

      Ама това не беше най-големия проблем!

      Друго, друго се набиваше в очите.    

      Беше се променила. Беше станала… англичанка! Маниери, дрехи…

      Изобщо, беше станала… лейди!

     Странен човек. Моят объркан мозък отдавна я сравнява с ония порцеланови китайски статуетки. Хубави, красиви, но студени. Блестят с емайла, а зад него хлад и бездушие.

      Другата сестра, Жени, е друго нещо.

    Грееше като слънце. Не защото е искрящо руса. Грееше отвътре. Като прескочеше тук или ние отидем, ще се пръсне от радост. Никой не ме е целувал толкова…

     - Ух, на кака сладкото, ух на кака... и мац по бузата.

     - Та – вика Златото, - срещам я и я питам ходила ли е да види Жени в болницата.  Как е? И какво мислиш, че чувам?

     - Как ще отида? Никой не ме е поканил!

     - Изтръпнах. Жени е в такова състояние, че по-лошо не може да бъде.

      Мълча и припалвам цигара от цигара.

      Широка безкрайно широка душа беше...

      Беше! Беше, защото си отиде. Тук я преболяло, там я преболяло, стискала и охкала и накрая… хоп в болницата.

      След месец Жени си отиде от тоя свят.

      Отиде си, без да изпрати покана на сестра си да отиде да я види.

      Чудиш се, като наскоро ти казвах, че приятелите ми се броят вече на пръстите на ръката.

      Едни си отиват от тоя свят, други ме карат да се замислям.

      Кьорав ли съм бил, или съм си серсемин по рождение.

      Право е мойто Злато!