Aug 2, 2004, 4:53 PM
КЛАДА
3 мин reading
КЛАДА
Пламъци.Зной.Не усещаш нищо друго, освен нежното и болезнено галене на огнените езици. Всичко гори.Чувства,спомени,илюзии,реалността бавно изгаря на клада.Не чувстваш нищо.Не искаш това да спира.Пламъците бавно те превземат.Усещаш ги.Безмилостно изгарят всичко, до което се докоснат.Огънят е навсякъде, дори вътре в теб.Унищожава всичко- теб, личността ти, живота ти, смисъла.Болка.Усещаш я, идва бавно, постепенно, с всеки изминал момент усещаш присъствието и все повече и повече.Знаеш, че тя е тук. Виждаш я навсякъде, усещаш я по-силно от всякога, но не искаш да си отиде, искаш да остане с теб, да ти напомня, че си жив и си готов във всеки момент да преживееш всичко.Бавно пламъците угасват, отиват си, изоставят те, както всеки друг, всички това правят- изгарят илюзиите, мислите, чувствата, но остават само спомените, болезнени, изгарящи. Остава мрак, всичката светлина изчезва за момент, остава само една необятна пустош, всичко е изгоряло.Всичко.Усеща се само нежния натрапчив аромат на изгорели мачти, чувства, реалност.Оглеждаш се,търсиш помощ, но там няма никого.Около теб има само следи, жалки следи от един предишен прекрасен свят. Не си способен да чувстваш, душата ти е изгоряла, всичко е изгоряло.Търсиш някого, с когото да споделиш, някого, на когото да разкажеш.Крещиш,всяка клетка на съществото ти крещи истерично за помощ, но безсмислено.Всеки се е скрил някъде,където се чувства сигурен и ни най-малко не се интересува, че някой някъде има нужда от помощ.Всяка част от теб иска да усети топлината на нежното докосване, но не.Никога.Изгубен си.Всичко е обгърнато от дим, димът от изгорелите мечти, от изгорения свят.Къде си по дяволите?!Виждаш лица, знаеш, чувстваш, че те са само част от подлата игра на обърканото ти съзнание.Всичко изчезна, изгоря.Остана само болката, твоята най-вярна и вечна приятелка, която никога не би те предала или изоставила, както прави всеки.Обичаш я, и тя те обича.Тя е онова сладко нещо, което във всеки момент от Земния ти път ти напомня, че сърцето ти бие, че кръвта тече във вените ти, че си
жив.Тя не те изостави, дори, когато всичко изгоря, всеки си отиде, тя остана до теб, вътре в теб, дори тук в тази необятна пустош.Мрак, дим, самота, безкрайност, мъка и тя- болката.Седиш си там, сам в мрака.Усещаш някаква неописуема сила във вените си.Не знаеш какво значи това, какво трябва да мислиш или чувстваш.Не искаш и да знаеш.за първи път в своето жалко съществуване искаш да направиш не това, което трябва, а това, което сам пожелаеш.Седиш си там загледан нищото, което е навсякъде.В очите ти има пламъци.Едва сега разбираш какво значи силата, която чувстваш, силата, да се върнеш към живота.Съсредоточаваш се, всичките ти мисли са съсредоточени в една точка.Изведнъж всичко отново пламва в пламъци, нежните парещи езици отново се връщат, но сега са по-нежни и по-желани от всякога.Държат се с теб, сякаш си им липсвал.Щастлив си, че отново чувстваш топлина, нежност, нечие докосване, макар и неописуемо болезнено.Чувстваш се доволен, защото може би за първи, но по дяволите дано не и последен път направи това, което искаше, а не това, което трябваше, това, което желаеха другите. Ти отново запали огъня, събуди кладата, възроди се.Върна се огънят, смисълът, сладкото и бавно унищожение.Чувстваш, че е по-добре всичко в теб бавно да гори и замира, докато дойде края, докато свършат подпалките, отколкото да живееш вечно, но в мрак, пустош, самота, дим, изгубени илюзии.
Пламъци.Зной.Не усещаш нищо друго, освен нежното и болезнено галене на огнените езици. Всичко гори.Чувства,спомени,илюзии,реалността бавно изгаря на клада.Не чувстваш нищо.Не искаш това да спира.Пламъците бавно те превземат.Усещаш ги.Безмилостно изгарят всичко, до което се докоснат.Огънят е навсякъде, дори вътре в теб.Унищожава всичко- теб, личността ти, живота ти, смисъла.Болка.Усещаш я, идва бавно, постепенно, с всеки изминал момент усещаш присъствието и все повече и повече.Знаеш, че тя е тук. Виждаш я навсякъде, усещаш я по-силно от всякога, но не искаш да си отиде, искаш да остане с теб, да ти напомня, че си жив и си готов във всеки момент да преживееш всичко.Бавно пламъците угасват, отиват си, изоставят те, както всеки друг, всички това правят- изгарят илюзиите, мислите, чувствата, но остават само спомените, болезнени, изгарящи. Остава мрак, всичката светлина изчезва за момент, остава само една необятна пустош, всичко е изгоряло.Всичко.Усеща се само нежния натрапчив аромат на изгорели мачти, чувства, реалност.Оглеждаш се,търсиш помощ, но там няма никого.Около теб има само следи, жалки следи от един предишен прекрасен свят. Не си способен да чувстваш, душата ти е изгоряла, всичко е изгоряло.Търсиш някого, с когото да споделиш, някого, на когото да разкажеш.Крещиш,всяка клетка на съществото ти крещи истерично за помощ, но безсмислено.Всеки се е скрил някъде,където се чувства сигурен и ни най-малко не се интересува, че някой някъде има нужда от помощ.Всяка част от теб иска да усети топлината на нежното докосване, но не.Никога.Изгубен си.Всичко е обгърнато от дим, димът от изгорелите мечти, от изгорения свят.Къде си по дяволите?!Виждаш лица, знаеш, чувстваш, че те са само част от подлата игра на обърканото ти съзнание.Всичко изчезна, изгоря.Остана само болката, твоята най-вярна и вечна приятелка, която никога не би те предала или изоставила, както прави всеки.Обичаш я, и тя те обича.Тя е онова сладко нещо, което във всеки момент от Земния ти път ти напомня, че сърцето ти бие, че кръвта тече във вените ти, че си
жив.Тя не те изостави, дори, когато всичко изгоря, всеки си отиде, тя остана до теб, вътре в теб, дори тук в тази необятна пустош.Мрак, дим, самота, безкрайност, мъка и тя- болката.Седиш си там, сам в мрака.Усещаш някаква неописуема сила във вените си.Не знаеш какво значи това, какво трябва да мислиш или чувстваш.Не искаш и да знаеш.за първи път в своето жалко съществуване искаш да направиш не това, което трябва, а това, което сам пожелаеш.Седиш си там загледан нищото, което е навсякъде.В очите ти има пламъци.Едва сега разбираш какво значи силата, която чувстваш, силата, да се върнеш към живота.Съсредоточаваш се, всичките ти мисли са съсредоточени в една точка.Изведнъж всичко отново пламва в пламъци, нежните парещи езици отново се връщат, но сега са по-нежни и по-желани от всякога.Държат се с теб, сякаш си им липсвал.Щастлив си, че отново чувстваш топлина, нежност, нечие докосване, макар и неописуемо болезнено.Чувстваш се доволен, защото може би за първи, но по дяволите дано не и последен път направи това, което искаше, а не това, което трябваше, това, което желаеха другите. Ти отново запали огъня, събуди кладата, възроди се.Върна се огънят, смисълът, сладкото и бавно унищожение.Чувстваш, че е по-добре всичко в теб бавно да гори и замира, докато дойде края, докато свършат подпалките, отколкото да живееш вечно, но в мрак, пустош, самота, дим, изгубени илюзии.
© Ирена Недялкова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Браво, малката
-
Рени - така се създава истинското изкуство - тайната е - откровенност и талант. Точно затова сайта се нарича "Откровения".
-
Някой забеляза ли че това момиче е само на 15 години???!!!! Рени когато бях на твоите години пишех само разни бозави стихчета за любовта... Много мъка има в думите ти, много ти е рано за тези думи. И все пак никой неможе да контролира съдбата си, "това което не ни убива ни прави по-силни", нали така? Аз съм сигурна че си едно много силно прекрасно мимиче.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
