Когато мъжете плачат...
Казват, че мъжете не плачат. Аз пък познавам трима мъже, които плачат. Единият е Исус. Бог. Нямаше да повярвам, че Той е Бог, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки, пред гроба на своя приятел Лазар. Той се разплаква за него, макар че само след броени минути ще го върне от Смъртта, ще го възкреси. И сякаш това е по-голяма сила от силата да възкресяваш - силата да заплачеш за човека, когото обичаш... Вторият е Левски. Апостолът на Свободата. Нямаше да повярвам, че той е Апостол на Свободата, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки, пред бесилото. Той се разплаква, докато се изповядва пред поп Тодор Митов. Разплаква се, споделяйки, че съжалява за смъртта на невинно момче, което е застрелял, без да иска. И сякаш това е по-голяма сила от силата да се жертваш за Отечеството - силата да заплачеш за човека, когото си наранил... Третият е Татко. Просто Татко. Нямаше да повярвам, че той е Татко, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки, пред телевизора, гледайки "Дързост и красота". Той се разплака, защото вече плачеше на всичко, след като получи инсулт. И сякаш това е по-голяма сила от силата да бъдеш мъж и да не плачеш - силата да заплачеш, когато ти си плаче...
... Затова не вярвам, когато казват, че мъжете не плачат. Защото мъжете плачат. А когато мъжете плачат, тогава те са най-силни. Тогава те обичат, те се разкайват, те са уязвими... Съвсем искрено и по човешки.
© Петър All rights reserved.
