"Златото се очиства най-добре в огъня"
Понякога е нужно да вярваме в чудесата. Едно малко вълшебство преобразява ежедневието. Въпросът е кога да разберем, че чудото  е станало. Разбира се то идва едва тогава,когато се надяваме и желаем да бъдем истински хора.
"Златото се очиства най-добре в огъня"
Още преди да се родя, а и след това...
Родих се в края на октомври в АГ отделението, в малък провинциален град. Майка ми, нямаше още 40 години, ала бе измъчена и вечно уморена. Татко работеше в столицата като техник в фирма. Желаеше да осигури на семейството най-доброто. Сестричката  ми Нина вече на шест годинки, се превръщаше в прелестно девойче.
Родих се в края на тихия, но хладен октомврийски есенен  ден, дал и радост, и болка на Женя, моята
 майка.
Имах две живи баби, ала разбиранията им коренно се отличаваха. Баба Стойка смяташе, че децата трябва да се възпитават с любов и разбиране. Беше дребна, слаба женица, но добронамерена, с чувство за хумор. Атеистка по душа.
За разлика от нея баба Янка проповядваше аскезата - упражнение на тялото и духа. Освен точните науки, баба Янка обичаше философията и в свободното си време четеше Аристотел.
Родих се отново.
И още тогава потърсих своето. Но уви, трагичната новина за смъртта на моя татко, помрачи дните около моето появяване.
Баща ми бързал да дойде, за да присъства на радостното събитие. Карал колата и при изпреварване, се блъснал в друга кола. Фордът излязал от пътя, блъснал се в крайпътното дърво.
Смъртта споходила 45 годишния мъж и оставила белезите на отчаянието и скръбта... Нелепо и тъжно.
Жана звънеше напразно на телефона на Петьо. Чудеше се какво става, защо от отсрещната страна нямаше отговор.
Родих се.
И чрез раждането знаех смисъла, знаех за какво се появявам. Моето аз вече принадлежеше на фамилия Маркови. Значи - нищо не биваше да знам. И реших да премълча...
Мълчах до 7 годишната си възраст. Смятаха ме за изтърсак. При трудните финансови години родителите ми не смятали да имат още едно дете. Дойдох с мисия, тук на Земята, въпреки че ме наричаха "нямото внуче" - това не ме натъжаваше.
"Златото се очиства най-добре в огъня!"
Родих се.
И вярвах в спасението.
Майка плачеше тихо, скрила в длани бялото си лице. Минаха повече от пет години от кончината на татко. Отдавна не носеше черните дрехи, шалчето, палтото, полата...
Караше сестричката ми Нина да се грижи за мен, а вечер ходеше при съседката на гости. Беше се затворила в себе си, мълчалива и тъжна. Вече много рядко се усмихваше. Така и не позволи на мъжете да я ухажват. Бе се отдала на любовта, и след смъртта на татко, я погреба в сърцето...
Очите и бяха толкова красиви, големи, умислени.
Често желаех да привлека вниманието и върху себе си, за да и проговоря и да я успокоя.Не успявах и донякъде се чувствах осакатен физически и емоционално. Ала знаех, че ако страданието няма смисъл, то и животът няма да има такъв.
Заслушвах се в мелодичния глас на Нина, която претърсваше кутията с бижута и като истинска дама поставяше червило на устните. Разресваше разкошната си коса и с мамината официална рокля дълго се заглеждаше в огледалото. В Нина всичко бе хубаво, бе станала същинска принцеса, но не за дълго. Скръбта се опитваше да излезе от прозорците на къщата, а болката тепърва предстоеше.
Раждането ми било продължително. Лекарите решили да роди по нормален път. Но това продължило цели дванадесет часа, и мама се измъчила подобно на светица.Показателите на бебето били се влошили.Пулсът едва се усещал. Но мама вярвала в чудесата и напрегнала цялата си воля, да роди.
Цели два дни криели от нея вестта за смъртта на баща ми. Баба Янка поучаваше родилката: "Търпението е голяма добродетел, дъще. Чакай и бъди спокойна, сигурно са го задържали по работа"... А тайно оплаквала мъртвеца.
Исках от сърце да предотвратя тази внезапна и не лека трагедия, да спра огорчението като влея надежда в сърцата на близките си. Но знаех, че златото се очиства най-добре в огъня. И мълчах. Мълчах до момента, в който видях сестричката ми да влиза да плува в реката. Тайнственото се надигна в мен и ме накара да се събудя.Бях едва на осем години.
Сестра ми остави телефона, за да си играя. Бавно съблече роклята си и със спуснати коси, с банския, навлезе във водата. Изглеждаше като морска богиня.
Родих се.
Нина бавно се упъти към реката. Приличаше на принцеса. Водата я галеше, милваше я като тих любовник и я приласкаваше да навлезе все по-дълбоко. Страшно предчувствие озари мислите ми... Гласът ми, моят глас ли бе това?....
"Ни-на! Се-стро, спр-иии!"
Моят вик не успя да достигне до нея, тя дори не ме погледна, знаейки, че не мога да говоря. И силата, надигаща се в мен стана молитва и накара света да замълчи.
"Не и Нина! Не и този път!" -  Усещането за наближаващото нещастие ме караха да бъда смела и дръзка. Спомените нахлуха в главата ми и правеха любовта кралица на живота. Водовъртежът беше силен. Трябваше да предотвратят неправилния избор на всемира.
Родих се.
Напразно ронех сълзи и стонове от мъка поглъщаше вятърът. Скочих във водата. Плавах. Мислех единствено за нея. Усетих течението, но продължавах. Моята увереност, жаждата за живот правеха тялото готово за изключителното.
От брега ми махаше леля Руми. Викаше тихо, все по-тихо... По-скоро виеше от страх.
... Мина време. Прегръщаха ме. Чух сирена на линейка. Живи сме! И топлина обля сетивата.
Коленичих в тревата и се молех без глас. Усетих ръце, които ме надигаха. Погледнах плахо. И видях мама. Сълзите и очистваха бедната наша земя, благодаряха на съдбата  и искаха щастие... Чудото се превърна в истина. Вече не ме е страх от смъртта. Надвих я. Чрез вярата открих и себе си. Така мога да реализирам и мечтите и тайните си.
И до днес потомците разказват за едно малко, невръстно  момче, спасило по-голямата си сестра. Проговорило в уплаха си. Станало герой.
Хубаво е да разберем границата между илюзията и мечтата. И да намерим разликата. Тогава, когато: "Златото се очиства най-добре в огъня!"
Има три вида хора: част от проблема, част от пейзажа и част от решението.
Аз съм като теб, но аз не съм ти!
Тогава кой съм аз?...
Аз съм просто ... ВЯРА!...