Няма да скрия, че за това заглавие ме подсети любима моя италианска песен от края на 60-те години, нашумяла след фестивала в Сан Ремо през 1969г. : "Quando L' Amore Diventa Poesia" /в превод от италиански: "Когато Любовта се превръща в Поезия"/:

https://www.youtube.com/watch?v=-HQ9NZ3IJ7w

А конкретният повод за този мой материал е прекрасната /прясно издадена/ стихосбирка на отец Йоан Карамихалев (свещеноиконом), действащ свещеник в църквата "Света София" /в София/:

https://www.youtube.com/watch?v=N-3iuxRoa8I

Тази стихосбирка, озаглавена "Притоплени надежди", отец Йоан издава с гражданското си име Янчо Михайлов. С него ме свързва старо приятелство, в лоното на поезията, от позабравеното вече тоталитарно време. Той е родом от град Бургас, град в който са родени и отраснали доста талантливи български поети.  Извън официозните бургаски поети от тоталитарния период, чиито имена премълчавам, защото са добре известни на всички сериозни почитатели на поезията, ми се ще да назова следните не дотам познати на широката читателска аудитория имена: Йордан Захариев, Иван Апостолов, Наталия Андреева, Любомир Захариев, Манол Манолов, Марин Маринов и др. Това е поетична среда, която по един или друг начин е оказвала позитивно въздействие и е била стимул за формирането на всеки кандидатпоет, който е пребивавал в нея. За жалост част от тези поети вече не са между живите /лека им пръст/, но те ще останат да живеят в нас чрез спомените ни и чрез поезията си.

         Воден от духовните си търсения и любовта към Бога, Янчо завърши висше богословско образование и стана библиотекар в Черепишкия манастир, а после преподавател по омилетика в Софийската духовна семинария. Между неговите богословски трудове следва да упомена "Изкачване на Тавор" и "Записки по православна християнска етика" - превъзходно ръководство по Етика, поднесено на достъпен и просветляващ читателя език, което горещо ви препоръчвам, уважаеми читатели. Луксозните преводни издания на неделните проповеди на руски светци, както и на действащия руски патриарх, а също и на проповедите на световно известния руски метрополит Иларион Волоколамски /Григорий Валериевич Алфеев /, са изцяло дело на пословичното трудолюбие на отец Йоан Карамихалев и на дарбата му на преводач, с която той се прочу и извън пределите на родината. Ала за това негово дело трябва да бъде написан отделен, при това доста по-обширен материал.

         Настоящата стихосбирка на Янчо Михайлов е четвърта подред. Предшестващите му лирични книги са: "Паралелни монолози", "Трохите на пейзажа", "Дни без море". Както за покойния папа Йоан Павел II /с гражданско име Войтила/ поезията беше негова страст /а също и шахматната композиция/, така и при отец Йоан поезията е дълбинна същност на душата му. Доказателство за това дава той самият чрез едно свое свръхсентенциално стихотворение от първата му стихосбирка "Паралелни монолози":

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

Бяхме  -

аз,

морето

и Библията.

Пак в същата стихосбирка, поетът ярко заявява своето нестандартно перо:

ВЪПРОС

Синджир или роб съм

в кервана на дните -

Това се страхувам

да се запитам -

или пък кучето,

дето си лае

подир кервана

и следва го в края?

А във финалното ѝ стихотворение се извисява по неповторим и обобщаващ начин до прозрението на големия италиански поет - Джакомо Леопарди, послужило за мото:

КАЛ

       "Светът е кал."

        Джакомо Леопарди

Когато има толкоз много кал,

която едва ли не във всичко пропознавам,

ще почна, може би, да се съмнявам

дали наистина снегът е бял.

Когато има толкоз много кал -

навсякъде, почти на всяка прека,

когато има толкоз много кал,

а няма кой да сътвори човека.

       Характерен белег на творческия почерк на Янчо е своебразната притчовост на изказа. Други две негови характеристи са - лаконичност и сентенциалност, които той умело поднася в такава форма, че те автоматически метаморфозират в самородни късове неподражаема поезия.

       С треперещи ръце разлистих последната му стихосбирка "Притоплени надежди" на заглавната страница, на която той ми бе написал своето посвещение с автограф:

"На Младен Мисана -

да подгрява надеждите си

в самотата на идните дни!"

Знаех, че ми предстои среща с дълбинна поезия, нямаща нищо общо със захаросаните римушки, които мнозина /за жалост/ припознават за поезия. И предчувствието ми се потвърди на 100%. Още в първия раздел на стихосбирката - "Огризки от лятото", погледът ми попадна на стихотворението:

ОТПЛАВАНЕ

Напуснат ден,

прегърбен хоризонт,

стърчат

оголените мачти

на дърветата.

И падащото

есенно листо

е флагът ми.

Колко кратък изказ, но с няколко изключително точни образи-отрития: "прегърбен хоризонт", "оголените мачти на дърветата", "есенно листо е флагът ми", който сякаш се родее с даоските образци за изкуство.

Зажаднял за истинска поезия, буквално бях погълнат от следващата творба:

КЪСНА ЕСЕН

Съсухрени дни -

гларуси, влачещи

по земята крилете си.

Настървени вълни

ръфат брега,

осеян с огризки от лятото.

Когато четеш такива поетични образци, имаш чувството, че винаги си ги усещал и като свои, подобно прилепи - заседнали в най-тъмните ъгълчета на душата ти. И поетът, като миньор с лампа на челото, ги осветява за пръв път в теб, за да ти даде възможност да ги съзерцаваш, правейки ги част от неизброимата палитра на духа.

          Вторият раздел на книгата - "Парещи въглени", шокира с притчовост и лаконизъм:

*  *  *

Киселее гроздето в устата

на попадналия в лозето небрано.

Колкото и да хитрува,

дори и ярето от старата коза

отива на дръвника.

*  *  *

Ножът,

в когото е хляба,

корав като кокал,

нека сърба попарата,

надробена от него.

Големите залъци

поглъщат големите думи.

*  *  *

Прецъфтяха налъмите,

издялани от дървото,

от което свирка не стана.

Събираме треските

за подклаждане на огъня.

Последното стихотворение от този раздел е със заглавие - цитат на  знаменитите думи на Свети апостол Павел от Първо послание да Коринтяни /глава 13/: "Щом любов нямам, нищо не съм"

Прозрели тайните на Битието,

препълнени с всевъзможни знания,

раздали придобитото имане,

а от света самите ние придобити,

изстинали след горенето

са не само телата ни.

Звънти медта, отеква

в преместената планина.

Метафоричността тук е подплатена с библейска алегоричност. Необходими са познания върху свещената книга, за да се възпреме пълноценно авторовия замисъл. Все пак, дори и у неизкушения читател остава да витае чувството на интуитивното прозрение. И чудеса /като преместване на планини/ да извършиш, рискуваш да не постигнеш главното, подсказано от заглавието. Неслучайно Янчо дефинира своето впечатляващо прозрение чрез първите 4 реда на творбата си, а поетичната констатация:

"раздали придобитото имане, а от света самите ние придобити"

звучи пророчески!

             Последният раздел на стихосбирката е озаглавен крайно находчиво "В самотата на идните дни". Бъдещето по един или друг начин ни вещае самота и точно тук ми се откри какво точно е закодирал поетът в своето посвещение на мен. Закодирал е заглавието на този раздел, което може да послужи и като заглавие на бъдеща негова книга, а в настоящата да доуточни нейното заглавие. Неволно асоциирах това подзаглавие с надпис, който бях видял преди години върху един некролог - надпис, който никога не мога да забравя:

"Самотата ни буди навсякъде!"

              И в този раздел попаднах на истински сентенциален бисер:

*   *   *

Думите -

премръзнали врабчета,

търсещи подслон

под стряхата.

Прегракналият вятър ги прогонва.

Точно на това място сякаш получих зен-прозрение:

Кое е по-важно всъщност - говоренето на думите или тяхното измълчаване?

Вероятно отговорът на този въпрос за всеки един от нас ще е различен, но ми се струва, че медитативната поезия на Янчо ни приобщава повече към измълчаването на думите, създавайки му предпоставки след прочита да зрее в нас, докато роди едно следващо състояние на духа. Това е поезия на съзерцанието и отвеждането след стъпалата на словото. И точно затова ми импонира. В нея няма крясък, няма площадност, няма рециталност и помпозност, няма римушковост, но има медитативна втренченост, водеща до прозрения, формулирани чрез болката на душата. Може би по тази причина Янчо в едно отдавна писано от него стихотворение разкрива същността на поетичния си заряд:

"Всичко което не е поезия ме наранява.

Оскъдицата от метафори изтощава погледа ми..."

В "Разминаване - 1" открих отново същото това отрицание на говоренето на думите:

Разклонени пътеки,

разкривени посоки,

Отдавна изговорени са дните.

И празниците

отегчено се прозяват.

В "Крайпътно дърво" авторът прави много силното внушение, че понякога смъртта става причина за парадокса да ни забележат, поради окончателното ни отсъствие, въпреки, че присъствието ни е било полезно и живително за всички. Така ще се случи, ако например слънцето угасне, но тук не са нужни размерите на космическо бедствие, а едно крайпътно дърво /далновидно одухотворено от поета/ служи за венец на ситуационното негово обобщение:

Дърво,

даващо подслон на птиците,

сянка на изнемогналия от жегата странник,

дърво,

край което префучават колите,

забързани нанякъде,

дърво,

което никой не забелязва,

докато

тежкотоварен автомобил

не прекърши на две

ствола му.

Уж е само едно крайпътно дърво, а всъщност цяла една философия живее в него и се ражда чрез смъртта му!

Програмното стихотворение дало наименованието на този раздел /чрез финалния си ред/ е "Старите приятели":

Хвърлили котва

в кафенето на главната улица,

с бавни глътки отпиват

на живота утайката,

предъвкват овехтели спомени

за предишни възторзи,

отдавна са си казали всичко,

думите като слюнки

хвърчат помежду им.

Току мине красива жена

и оживява меракът им,

на куц крак

подтичва след нея,

докато я погълне тълпата.

Не искри вече виното

в старите мехове,

утаено на дъното

кротко въздиша

в самотата на идните дни.

"Не искри вече виното в в старите мехове", а нови никога няма да има!

Ще ми се да завърша тази кратка рецензия на стихосбирката на моя скъп приятел с едно впечатляващо беззаглавно негово стихотворение от втория раздел на книгата:

*  *  *

Един е пътят,

който каруцарят знае,

със ситни камъни осеян.

Обръща се за миг каруцата

и изведнъж

разстилат се пред нея

много пътища.

Стои замислен каруцарят,

премята ситно камъче в ръцете си:

По кой ли път сега да тръгне?

Нека на финала замълчим пред тази поезия. Наричам я поезия на изстраданото мълчание. Тя ме обогати с непреднамерената си оригиналност и с една самовглъбена духовност. Да оставим редовете й да попиват в нас с надеждата, че сме библейската почва, в която могат да покълнат!

И да пожелаем на отец Йоан - Янчо, нови творчески одисеи!

Бъди благословен, скъпи Приятелю, да пишеш все така можещо още дълги, дълги години напред. Амин!