Събуждаш ме с поредната си истина за някакви жени, която конвулсивно гърчи тялото ми вместо да ме радва, и руши всички кули, които с времето скицираш. Устните ти мъмрят трескаво в просъница слова за безразличие и ненужна ревност. Наместо, зад челото ми се редят ярки картини на чифтове кални женски очи, в които погледът ти рови, за да открие. О, на камък удряш и се връщаш, без нищо да си намерила! Очи са тез, които дъхът ти няма да намокри и които няма да полудеят в орбитите си, твоите като срещнат. Пак те плача и във калъфката се пропиват сълзите-ми-без-основание, а ти редиш в сънената си инверсия колко ме обичаш; подреждаш ме до моите антоними и "Не се страхувай!" - тихо казваш. "От тях ли?" - трескаво наум те питам. Треската ми от мъка, страх и безизходица. Любов по време на теб. След дълго боледуване, умирам.
Лежиш до мен, топла и грешна - на лицето ти усмивката от детските ти снимки. Спиш до мен - пък очните ти ябълки бързат изпод клепачите към някоя чужда география, към един от др ...