Когато те оплаквах, докато спеше

  Събуждаш ме с поредната си истина за някакви жени, която конвулсивно гърчи тялото ми вместо да ме радва, и руши всички кули, които с времето скицираш. Устните ти мъмрят трескаво в просъница слова за безразличие и ненужна ревност. Наместо, зад челото ми се редят ярки картини на чифтове кални женски очи, в които погледът ти рови, за да открие. О, на камък удряш и се връщаш, без нищо да си намерила! Очи са тез, които дъхът ти няма да намокри и които няма да полудеят в орбитите си, твоите като срещнат. Пак те плача и във калъфката се пропиват сълзите-ми-без-основание, а ти редиш в сънената си инверсия колко ме обичаш; подреждаш ме до моите антоними и "Не се страхувай!" - тихо казваш. "От тях ли?" - трескаво наум те питам. Треската ми от мъка, страх и безизходица. Любов по време на теб. След дълго боледуване, умирам.

   Лежиш до мен, топла и грешна - на лицето ти усмивката от детските ти снимки. Спиш до мен - пък очните ти ябълки бързат изпод клепачите към някоя чужда география, към един от другите ти животи, дето нощем напомнят за себе си. Сънуваш, и си нечия и някъде.Чия, къде - не зная; виждам само колко красива си - колко пъти проглеждала, колко пъти създавана, колко пъти обичала, колко пъти умирала. Заради мен ще умираш ли , с мен ще умираш ли? - тракат щори и е тъмно. След дни чифт котешки очи ще гледат ревниво поредната ми малка смърт. А ние ще се смеем. Ти умирала ли си в бъдеще време?

  Ръката ти насън прегръща ме, наужким връща се. Страх ме е да не понечиш пак с длан да търсиш очите ми, че отново мокри са, пък в тях дори не си дишала... Страх ме е да не изстискаш онова, що изплакват, че е там, откакто се помня. То прегръща силно душата ти, когато отчаяно вкопчвам длани в тялото ти; когато сутрин с очите измиваш усмивката си и крадаш от мен тялото си, а аз умирам от толкова красота. От животи нямаш време да видиш. От възхищение по теб забравям да ти кажа.

   Чужди ръце ни люлеят, усещам, и ти шепна как ще се обърнем, как докато спиш, ще паднеш. Чудя се да скоча ли, докато плача... Стар навик ми е - да броя колко дала съм ти и колко от мене взела си. Сметката не ми излиза никога. Някой ръси стотинки по пътя си. Крещиш ми - "Нека скочим двете!" Ами "Нека!" - отвръщам ти.

   Пред очите ми ти си, а зад теб - безснежен зимен ден, в който няма твои вещи. Заставяш ме да плача отдалеч и насила ме каниш да легна в леглото ти празно, за да ми припомниш бившите си очертания. 

   В кой живот чия ли и къде ли си... Само чифт котешки очи оставила си - да крещят в лицето ми как дълго умирахме заедно...

   В колко часа сутринта отново забравям да дишам и пак като нямо дете, горко оплаквам теб, която днес не съм изгубила? 

   Възвратно дори?
   ...