Тази история никога не се е случвала. Имената на хората са измислени и ако има съвпадение, то то, е напълно случайно!

15

         Събудих се от прокрадващия се мирис на пържени яйца в спалнята ми.

В главата ми блъскаше рефрена на „Малахит” от снощи – „Вземи от живота, каквото можеш! Сега е момента...” Не знам точно за какъв момент се пееше, но в този, в който дойдох в съзнание, ми се искаше да сдъвча целия свят и да го повърна за да се отърва от него...

          Станах от пристата, персон и половина, и с тежки стъпки се запътих към банята и тоалетната, които за да се пести място се намираха в едно и също мокро помещение. Седнах на тоалетната чиния и докато организмът ми се освобождаваше от погълнатите снощи тържествено отрови, хванах подвижната батерия на душа и пуснах студената вода през главата си да се стича по пулсиращото ми от температурни атаки тяло.

         В един момент започна да ми се прояснява и разтреперан от въздействието на студената вода, се хванах за самобръсначката и започнах да стържа порасналата, двудневна четина от лицето си. Изправих се пред огледалото странично с насапунисани бузи и огледах критично, отпуснатия си от годините и мързела корем. Казах си в този момент – „ И как точно си мислеше да се биеш с поне 20 години по-младото от теб ченге, бе приятелю?”

         - С техника бе пич... С техника – казах си наум, самоубеждавайки се, че все още имам някаква форма и взех, че врътнах един от бързите си едно-времешни къчове, при което подхлъзвайки се на мократа теракота се пльоснах по гръб, разтрисайки блока до основите...

         Опитвах се, някак си да си поема въздух в положение разкикерена по гръб жаба, когато се почука на вратата на банята и чух гласа на сина ми да пита, дали съм жив или го оставям безапелативно, да наследи мизерната ми гарсониера.

-         Няма проблем – отговорих му аз през вратата – бутнах тубите с резерваната вода, без да искам. След малко излизам...

-         Аха – чух да прокънтява отвън, многозначителния му отговор – следващия път като решиш да ги буташ, се постарай да ги вкараш поне в банята, вместо да ги оставяш да скучаят на терасата, като сирачета до мушкатата...

Ей, на мен се е метнало това шиле – помислих си аз, докато се изправях пъшкайки, за да си довърша обряда по бръсненето – жалко, че досега взема само най-лошите ми черти и бая ядове се очертава да бера с него.

Наплесках бузите си след бръсненето с черното денимче. Пръснах си малко Булгари под мишниците и зад ушите, след което излязох от банята, като нов човек и пристъпих към кухнята, която беше едновременно с това и хол, и дневна.

Синът ми седеше на кухненската маса и дъвчеше вече от хемендекса си с израз на безразличие към околния свят. Беше пуснал по уредбата да върти някакъв хаос – вид ритмичен, разбъркан инстурментал, но повече с тъпани, който в младините ми се използваше за десет минутно подгряване, преди същинската част на дискотеките и нощните барове, а сега се беше превърнал в нещо като музикален стил.

Пристъпих към компютъра, захранващ тази бъркотия и намалих врескалото, след което се настаних на масата срещу него, на моето място, където ми беше поставил приготвен за мене от него хемендекс.

Синът ми не реагира на намаляването на музиката и продължи безгрижно да си лапа късчетата хляб, след като ги потопяваше в соса от рохкавите яйца и олио, разливащи се в чинията му.

И аз се хванах за вилицата мълчаливо, а след няколко залъка взе да ми пресяда, така че се протегнах към каната с портокалов сок, която беше поставил в средата на масата, налях в любимата си порцелановаа чаша с инкрустирано на нея моето име, спомен от едно море на Созопол, глътнах няколко глътки и доволен от живота, въздъхнах облягайки се на стола си и поглеждайки сина ми въпросително.

- Дъртата пак ме изрита – изгъгна той най-невинно между залъците си, разчел въпроса в очите ми правилно.

- Няма да наричаш така майка си – започнах аз с тежък тон – пак ли си се бил за пари – кимнах аз с глава, указвайки с поглед посиненото му дясно око и цъфналата горна устна, под леко кривия му боксьорски нос.

- Ами, като трябват пари, какво друго да правя – продължи той, спокойно – мачът беше лесен и изкарх почти едногодишната заплата на държавен служител за 20 минути...

- А не ти ли е хрумвало, че можеш да се пробваш да изкарваш някой лев и с работа, вместо да си трошиш кокалите по долнопробни боеве без правила, а – укорително го заразтривах аз.

- Хрумвало ми е – засмя се той – ама ще изчакам да видя с очите си първо този невероятен момент, когато в България ще може да се издържа семейство с една заплата и тогава, може да стана пролетарий.

         - Много ти знаят устенцата – строго продължих аз – да не мислиш, че все ще си млад и все така ще изкарваш бързи пари? Не щеш да работиш. Не щеш да учиш... Поне едно НСА да беше записал, като си толкова талантлив, че да имаш шанс като започнеш да дъртееш, да влезеш в някакви по-ръководни среди и да не си изкарваш хляба само с мускули...  Виж, че и боксьор не става от теб, като хората... То, не може хем спиртист, хем спортист... Ако си мислиш, че ще станеш като Пулев и че някой ще те открие случайно в тия боеве дето участваш, много се лъжеш. Вече си закъснял. На 22 вече, много си закъснял.

         - Ха, кой го казва – изребчи ми се синковеца – поне за сега не правя земетресения в банята след върл нощен запой. Търсиха те сто човека по мобилния ти, да питат дали няма да се явиш на работа... И какво трябваше да отговоря? Гледайте си работата - напил се е като дъска... Ако почерпите, ще дойде!

         - Добре – смекчих тона аз – знаеш много добре, че рядко се напивам. Имам някои проблеми, пък и фирмата е 85% моя, така че мога да си позволя един ден да не ида на работа. Да се оправят. Там ми е съдружника. Не са малки деца. Ама ти го караш още по детската. Кога ще пораснеш?

         - Ами, като отвори дума – започна в отговор сина ми – мисля да се женя...

         - Ей, сега ме разстреля от упор – задавих се аз и оставих чашата с портокаловия сок, която тъкмо бях надиганал – и коя е нещастницата, която се наема да вземе грижите от раменете ми и да ги прехвърли на своите, осиновявайки те?

         - Стига бе тате – зсмя се отново сина ми – кажи, кога да ви събера с майка и доведения ми татко, че да се запознаете с бъдещата си снаха? Ще почерпя... В Шератон ако трябва...

         - Ще почерпиш, значи – продължих аз – дали да не взема да те изритам и аз, като майка ти, да си събираш акъла по улиците и да ти взема ключа за тук, докато поумнееш. Че ти освен да се биеш, друго можеш ли? С нокаут ли свали бъдещата снаха? Тя да не е кьорава, че така смело ти пристава?

          - Виж тате – изпъшка синът ми – аз вече съм решил. Знаеш, че имах всякакви приятелки, но тази, ако знаеш само какви агнешки главички готви, пък и като дойде в къщи, кога майка я няма, вземе че поприбере, почисти... А другите все със скръстени ръце – диван чапраз стоят... Пък и майка взе да се усеща, като види че е много изрядно в къщи, кога се прибере... Та. тъй стоят нещата, какво ще кажеш да резервирам места за по-следващата събота в Сите българи?

         - Добре. Резервирай тогава, пък ще видим дали ще успеем да доживеем до този светъл миг – кандисах аз и допълних – ами от нейна страна, няма ли да поканиш майка и, и баща и, че да се запознаем със сватовете?

         - Как не – оживи се синът ми щастливо – то, и аз не ги познавам, но ще и река да ги доведе...

         - Само баща и, като види как си си навирил кривия нос в ресторанта, да не вземе да даде назад, че да не се наложи да крадем момата – пошегувах се аз.

         - Няма тате – рече синът ми, ставайки от масата и допълни извинително – хайде ти разтреби тук, че аз трябва да тръгвам... Пък и нали те отмених по приготовленията на закуската, така че си ми задължен...

         - Бягай! И гледай, поне за ресторанта да се явиш без грим, щото ще ми бъде много жалко, да не се осъществи тази изгодна оферта!

         Тъкмо изпратих синчето до вратата, когато връщайки се в кухнята за да започна да раздигам, мобилния ми започна да танцува по масата в такт с мидиформата на Металика - Fade to Black. Погледнах и установих, че беше неизвестен номер. Натиснах позволителния бутон и рекох: „Ало”!

В слушалката прозвуча добре познатия ми вече, преизпълнен с наглост глас...

16

        - Тренирш ли бе, охлюв – грубиянски изрева по айфона си старши полицай Исаев и след кратка пауза в която чу отсрещния отговор, продължи в същия тон – ще имаш време да ми се молиш, като ти обърна носа наобратно на ринга, за да събира дъждовна вода.

        Исаев направи пак кратка пауза, след което поднови, така наречения разговор:

        - Добре. Давай тогава по същество. Тази зала я знам. На Трохата е. Щом не се отказваш, плати му капаро или ако щеш пълната такса и си приготви вазелин за задника в събота, че после маса време няма да можеш да си седнеш на него...

        Адлер Попов видя как Исаев направи нова пауза, през която с подигравателни гримаси кривеше и без това горилестото си лице.

        - Идеално! В събота в девет часа – запъхтяно се захили в микрофона Исаев – стягай си дупето за тогава!

        При тези последни думи Исаев затвори айфона, приключвайки разговора.

        - Захапа въдицата гъсока, Ади – обърна се той към Попов – най-после нещо както трябва, днес. Чудя се обаче, тая шаврантия Муши, от какъв зор се хвърли под онова дървено Ауди, като дива коза, напасла се с Бела Дона, към гладна мечка?

        - Ами  от това, което ми разказа – влезе в разговора Адлер – явно от рано сутринта се е бил отнесъл.

        - Добре де, той че е глупав циганин си е глупав, но и най-тъпите и пропаднали пласьори знаят, че не могат да се ебават с покривите. Тук работата нещо ми понамирисва – да не е станал кълвач на някой бухал от вътрешните, след като в чантичката му имаше само около 400 лева... По-малко дори и от вчера. Това значи, че е имал намерение да не ни плаща нищо, днес... Така да се изтупани без парите, сербез, на ачик – не е на тамам... Много ми прилича тази работа на кур капан... Май по-добре стана, че го блъсна онова диване... Ще трябва за известно време да оставим мангалите на мира, да клатят кючеци и да ги проследим, на кой ги въртят – заключи гласния си размисъл Исаев.

        - Така, както излагаш нещата – рече замислено Адлер – изглеждат, като много правдоподобна версия. Не е на добре ако вътрешните са започнали да ни нюхат по следите... Едва що почвам кариерата си и хич не ми се ще да я приключвам с рязко фиаско, заради един пропаднал ромски травестит.

        - Ей, че смени и ти партитурата – засмя се злъчно Самуил Исаев – „ромски травестит”! Още малко ако се поуплашиш и на циганина ще речеш „братко римлянин с нестандартна ориентация”. Добре ги е зачесал Хитлер навремето, само че грешката му е била, че и нас е премерил със същия аршин... Ако не беше направил тази глупост, Втората Световна можеше сега да е с друг изход и сега щяхме да си пием баварска бира и да си харчим тлъстите полицейски заплати, без да има нужда, като хиени да се озъртаме насам-натам за мърши, които да одираме...

        - Братко Сами! Защо говориш така – смути се Адлер – добре знаеш, че нашия народ е изстрадал много, особено от геноцида на нацистите. Как може да ти се обърне така устата и да изрече, че и се пие баварска бира, като сме от една рода и знаеш, че общия ни пра-дядо, по някакво чудо се е отървал от Освиенцим и поради това стечение на обстоятелствата, ние с теб сега се борим с мизерните си заплати в Бългрия, но можеше и въобще да ни няма...

        - Хайде да не го обръщаме на политика – преглътна тактично Исаев и си погледна часовника – я, то станало вече време за обяд, пък аз се чудя, защо ми къркорят червата. Я дай да се мятаме в колата и да отидем в Хъс-а, че там от онзи ден правят чудесно телешко варено... Хайде, хайде! Не се муси! Аз черпя днес – каза Исаев и се качи в патрулката, приключвайки започналия да става тягостен разговор.

С Л Е Д В А   П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е...