Да ви са похваля! Оня ден вземах книжка най-накрая. Верно, от шеснайстия път, ама я вземах. И станах безсмъртен, естествено. То в България простосмъртен шофьор виждали ли сте? Това бабички с проходилки, дядковци с по два-три бастуна, майки с бебешки колички... Всички тия са живи само поради наш`та воля да не ги газим по улиците. Щото сме супертолерантни и поне веднъж годишно всеки от нас спира на червен светофар или пред пешеходна пътека. Толкоз стига.

Не знам по чужбината как е, ама у нас шофьорите сме истински чудотворци, ще знаете. Пример давам веднага. Аз като докопах тапията, моменталически открих ловния сезон. Гледам, при НДК-то един древен такъв, изгърбил се на осем, подпира се на две патерици, ама тръгнал да пресича. Абе, ей! Къде си тръгнал, бе, вампир? Като видиш, че правиш по крачка на половин час, що не си стоиш вкъщи, бе? Пък като скочих на газта!... Ама оня пресича на пешеходна пътека и си мисли, че ще го чакам. Ще го чакам аз, ама друг път! Тоя да не е Нова година, та да го чакам. Хеле, по едно време ме видя. Ей такива очи ококори иззад диоптрите! Че като хвърли патериците!... Като спринтьор-рекордьор припна през платното. Изведнъж проходи, че и протича даже. Ха кажете сега, че не беше чудо на чудесата! Медицината трябва да почерпи опит от нас, не само да ни обвиняват и да ни водят статистика колко нещастници са се оказали с бавни реакции. Ми това си е естествен подбор, бе! Даже Дарвин го е казал – оцеляват само пригодните. Еволюция! То да си шофьор си е талант – не всеки го има. Нищо чудно, че ме късаха петнайсет пъти.

Аз от първия път щях да взема книжката, ама инструктора ме мразеше. Първия път ме скъса, щото на едно кръстовище се поддадох на емоцията и подгоних някакъв колоездач. (Избега ми мизерника, ама нищо – помня му физиономията и честичко минавам от там. Рано или късно ще ми падне.) Инструктора рече, че оня бил с предимство. Бе как ще е с предимство като кара колело, бе, идиот?! Нема такива филми, брат ми! Ама оня ме скъса.

Втория път ме скъса пак така идиотски. Вика ми: „Спазвай максимално допустимата скорост!” И аз това и направих. На километража на оня курник пишеше 220 км/ч максимална скорост. После чак се разбрахме, че оня дръвник имал предвид максимално допустимата скорост в населени места по правилник – 50 км/ч. Тоя сигурно е луд. И баш на мен да се падне! Че кой кара с толкова днес? Охлювите по улиците даже се движат поне с 80 километра. Ама с инструктор спори ли се?...

Та така – от недоразумение на недоразумение, чак от шеснайстия път вземах изпита. Обаче вече съм лицензиран и никой нищо не мож` да ми каже.

Е, стават и сакатлъци – спор няма. Оня ден например един колега по безсмъртие треснал тъщата. Изчешал я много мераклийски – директно. Челно дето се вика. Ама само един крак успел да й строши. Сигурно и той още е нов като мене.

Звъни ми по едно време жената – реве та се къса. Все едно някой е умрял. Спокойно, ма, патко! Само един крак й е строшен – не е като да са я затрили дъртата вещица. (То ако бяха... Ама на! Нямам си късмет и това си е.)

Отидох в болницата и аз, па викам на оная:

-                    Как стана туй, бе, майко?

Пък тя разправя:

-                    Ам`чи как да стане?! Бех тръгнала за бакалията отсреща. Гледам, зелено свети на свют`фара... и тръгнах да пресичам шосето. Чи кат`съ засветка един!... Аз скачам надясно – и той надясно. Аз наляво – и той наляво. Аз пак надясно... Па по едно време оня си показа главата през прозореца и вика: „Спри, ма!”... И я спрех, и он ма удари.

А че леко те е ударил даже. Излишна милост е проявил, мене ако питаш. Аз да бех, нямаше да стигнеш само до „Пирогов”, птеродактил такъв! `Ма иначе демонстрирам съчувствие. Запомни ли му номера? Не. Жалко! Иначе щех да го намеря тоя юнак да му стисна ръка и да го почерпя една ракия от последната реколта. Другия път може пък да извадя късмет. Надеждата последна умирала казват. То... дип че жената после ще ме изгони, а иначе аз и сам бих поел инициативата.