Последните години рядко пиеше. Имаше един период, през който ходеше редовно по заведенията, защото това бе и работата му всъщност, да съблюдават за реда там. Тогава и често пийваше към края на вечерта. С колегите му бяха нещо като съгледвачи и охрана на няколко дискотеки. Но този период отмина и съвсем свърши, когато намери Лили. Сега седеше пред пълната чаша с уиски, и въпреки че животът го бе одялал като ръбест камък и бе вкоравил сърцето му, една сълза се търколи и капна с чудовищна сила точно върху ръба на чашата. Разби се на милиони късчета, така, както се късаше и душата му. Утре трябваше да се раздели с Лили.

Спомни си мразовития ден, в който я намери. Беше началото на февруари преди осем години. Навън бе ужасна виелица. Снегът се въртеше носен от вятъра, развихряше се и нападаше от всички посоки. Бе излязъл да отиде до магазина, за да зареди с продукти. Хляб за няколко дни, мляко,  колбаси и чай, защото не се знаеше колко ще продължи лошото време. Между другото, бе взел да изхвърли торбата с боклук.

Нощта бе направила първите си крачки, когато той излезе навън. По-точно бе онзи призрачен миг между здрача и нощта, когато сенките и илюзиите се размножават и плъзват по Земята.

Приближи се до големия метален контейнер за боклук и видя през не до края затворения капак, че не е много пълен. Някъде малко над дъното. Понякога в такива мразовити дни контейнерите се препълват. Отвори капака и чу свирепо съскане. Една черно-бяла котка, която му показваше зъбите и яростта си и явно безграничната си смелост и решителност да ги забие в него. Леко се стресна и после забеляза няколко малки, сякаш току що родени котенца и разбра откъде идва яростта на котката. Тя пазеше рожбите си.

Но после видя и още нещо. Нещо, което го учуди и дори вцепени за стотни от секундата. Котенцата се бяха сгушили около едно увито в цветно одеало бебе. Можеше да не го забележи, защото то не мърдаше и не проявяваше никакви признаци за живот. Виждаха се само част от нослето и устичката му.

Коравото му иначе сърце се стопи за секунди и той изпита цяла палитра от чувства. Гняв, нежност, съчувствие, умиление и най-вече една необяснима обич към това създание. Към това безпомощно бебе.

Обич, която не бе изпитвал никога. Безкрайна, безпределна, божествена и истинска. Обич, която едва ли би допускал, че може да изпита някога.

Трябваше да накара котката да излезе от там. Ритна няколко пъти силно по контейнера с крак, но тя не искаше да изостави котенцата си. Огледа се трескаво и видя един счупен от бурята клон. Взе го и успя да я прогони. Знаеше, че тя ще се върне веднага при малките си, когато той се отдалечи.

С треперещи ръце взе бебето и отгърна одеалото. Доближи се и въпреки бавните и редки дихания, разбра, че е живо.

Чувствата му ескалираха, а вълненията направо го зашеметиха. Радостта от това, че е живо, разтуптя сърцето му като никога до сега, а надеждата, че ще успее да го спаси, му даде криле.

Побягна към централния път. Искаше да спре кола или такси и да го заведе до най-близката болница.

Като по чудо успя да хване такси. В това време почти не минаваха автомобили, но когато неведомите сили решат да помагат, нищо не е в състояние да ги спре. Пращат, това, което трябва, когато трябва и на когото трябва!

Шофьорът се заинтересува, какво му има на бебето след като разбра, че отиват до болницата.

- Болно е - кратко и с остър тон каза Коравия, давайки му да разбере, че не му е до неговите въпроси.

Затоплено, бебето започна да се размърдва, но не заплака. Той усети това леко движение и сърцето му трепна.

То отвори очички и той видя най-чистата светлина през живота си. Това бяха най-изумрудените очи. Безумно истински и невинни. Те за светнаха в душата му и той разбра, че те ще бъдат там завинаги!

Преди да стигнат до болницата се сети, че докторите ще го питат дали той е бащата. Какво да им каже!?  Че го е намерил в кофа за боклук?! Последните години имаше подобни случаи. Какъв човек трябва да си, за да хвърлиш бебе на боклука!?

И изведнъж, като ретроспекция и забавен каданс пред очите му мина спомен. Спомен от секунди преди да достигне контейнера с боклук. В снежната пелена бе забелязал жена, надвесена над контейнера. Но някакъв порив на вятъра го бе накарал да спре, да отмести поглед и да се прикрие. Явно тогава я бе взел за клошарка. Но сега си спомни, че тя бе облечена в скъпо дебело палто и елегантни високи ботуши.

Навярно го е забелязала, защото, когато той погледна след минута, тя изчезваше във виелицата. Между снежните завеси се мярна една кола. Чу се затръшване на врата и шум на двигател, който се отдалечаваше.

“Какво ли е станало!? - запита се той. Едва ли го е сложила сега! Котката нямаше да е там! Може би го е оставила преди няколко часа и сега се е върнала изяждана от угризения, за да го вземе, но котката я е прогонила“.

По някакъв странен начин този градски хищник, умалено копие на тигър, лъв, гепард или пума, е намерило бебето. Навярно родилката е усетила топлината и се е сгушила в него, а точно тогава е започнала и да ражда. А може би е усетила безпомощността му. Може дори да го е приела като своя рожба, беззащитно същество, също толкова малко и крехко като нейните котенца.

Пристигнаха. Браво на дежурния лекар. Прие случая присърце. Рядко се срещат вече такива сърцати доктори. Обикновено ти правят светкавичен финансов профил и ако имаш скъп часовник,  някое скъпо пръстенче или бижу и луксозни дрехи, усмивките и вниманието им се засилват.

Хипократе, Хипократе…

За щастие се оказа, че на момиченцето му няма нищо. Като чудо! Докторът каза, че има много леко измръзване, но иначе е добре. Посъветва го да не излиза с нея никъде особено в такова лошо време. За всеки случаи изписа сиропче и дори ù даде веднага малка лъжичка със сироп в устичката.

Без малко да се издъни, когато го попита на колко месеца е. Коравият каза, че е на десет, но лекарят го погледна със съмнение и сподели, че според него е на пет, шест.

Измъкна се, като излъга, че не знае със сигурност, защото е бил на работа в чужбина и току що преди няколко дни е разбрал, че има дете. Криели от него, за да го изненадат.

Много блудкава лъжа, но докторът навярно му повярва или си даде вид, че е повярвал или въобще не му се занимаваше да се задълбочава с това.

После му благодари и посегна да му даде пари, но лекарят отказа!

Взе такси и по пътя се сети за собственото си детство. Как самият той бе изоставен и израстна в дом за сираци. После, след петнадесет години се появи изневиделица баба му, която бе останала сама с къща и дузина кучета из двора си.