Ивайла отдавна се беше уморила да протестира срещу Божията воля да я направи такава, каквато беше. Когато беше малка, се страхуваше до смърт от усещанията, които я връхлитаха. Учителките в детската градина разтревожени подпитваха майка й има ли наистина причина това дете непрекъснато да запушва ушите си.
Имаше. И то повече от сериозна причина. По-точната дума не бе причина, а… потребност. Тази потребност пораждаше другата – да спи. Да не чува…
Беше ужасно ревливо дете. И кое дете няма да е такова, ако всеки звук го залива с нахлули само в неговата глава цветове, някои от които дори имаха мирис и вкус.
„До гуша ми дойде, стига си циврила!“ – кресваше често майка й и малката притихнала се свиваше. Не заради друго, а защото когато майка й изнервена крещеше, гласът й ставаше нетърпимо горещ и миришеше на запалена клечка кибрит. Думите се превръщаха в оранжеви пламтящи топчета, които тежко падаха и се забиваха в ума й, а всяко топче носеше огнена болка. Иначе гласът на майка й – когато не б ...