Ивайла отдавна се беше уморила да протестира срещу Божията воля да я направи такава, каквато беше. Когато беше малка, се страхуваше до смърт от усещанията, които я връхлитаха. Учителките в детската градина разтревожени подпитваха майка й има ли наистина причина това дете непрекъснато да запушва ушите си.

Имаше. И то повече от сериозна причина. По-точната дума не бе причина, а… потребност. Тази потребност пораждаше другата – да спи. Да не чува…

Беше ужасно ревливо дете. И кое дете няма да е такова, ако всеки звук го залива с нахлули само в неговата глава цветове, някои от които дори имаха мирис и вкус.

„До гуша ми дойде, стига си циврила!“ – кресваше често майка й и  малката притихнала се свиваше. Не заради друго, а защото когато майка й изнервена крещеше, гласът й ставаше нетърпимо горещ и миришеше на запалена клечка кибрит. Думите се превръщаха в оранжеви пламтящи топчета, които тежко падаха и се забиваха в ума й, а всяко топче носеше огнена болка. Иначе гласът на майка й – когато не беше ядосана – миришеше на лайка и галеше меко като къделя вълна. Бащиният й глас пък  бе винаги бавен, лениво провлачен, имаше вкус на мед и имаше същия наситен кехлибарен цвят. Ивайла обичаше тези гласове, усещанията, които й носеха. Обичаше преливащите нюанси на лилавото, в които бе обагрена песента на щурците през детските й лета на село. Обичаше мириса на  прясно окосена трева, носещ се от гласа на дядо й, както и червените цветя, които избухваха пред очите й, щом забиеше старата камбана на малката черква. И още куп приятни цветове и миризми.

Но не обичаше гласа на класната в началното училище – миришеше на граниво олио и лепнеше. Не обичаше мръсносивото на автомобилните клаксони, грапавината на будилника сутрин, вонята на скапани череши от пискливия глас на една известна артистка. Цветовете на всички звуци я преследваха със стръвното упорство на глутница чакали, обсебващо се настаняваха във всички нейни възприятия. Много обичаше онези приятните и успокояващите… но ако трябваше да избира, би ги жертвала само и само да се отърве от тези демони, които я дебнеха отвсякъде.

В юношеството си се примири, че е някакъв особен вид изрод. На никого не каза за проклятието си – кой ли щеше да й повярва, щом собствената й майка реагира с пухтене: „Я стига измишльотини!“ Влачеше проклятието си мълчаливо, само дето с годините се научи да не запушва ушите си, а да търпи и лицето й да си остава все така непроницаемо.

Състудентите й я наричаха Каменното цвете и всяко момче от курса изгуби баса, че ще успее да й бръкне в гащите. Тя се правеше, че не знае за този бас.

Само дето вече дванайсет години не разбра кой освен нея знае за онази нощ на хижата, където бе имала глупостта да отиде с няколко колеги от курса. Освен тях не познаваше абсолютно никого. Двадесет и шест момчета и момичета, бъдещи лекари, биолози, учители… Да не повярваш,  дори бе започнала искрено да се забавлява. Непреполовила и втората чаша вино обаче, й стана зле и тя остави шумната компания да се забавлява, легна в тъмната стая и даже успя да се усмихне, защото звука на двете китари се оплиташе в гирлянд от златисто и червено, а по него блещукаха в различни цветове гласовете на пеещите. Затвори очи…

Събуди се смазана и задушена от тежестта на тяло върху своето.  „Мълчи, мълчи, тихо…“ Непознатият глас миришеше на блато и имаше същия мътнозелен цвят. Сълзите й тихо се плъзгаха по слепоочията, минаваха покрай запушената й от грапавата ръка уста и се губеха в шията. После мътнозеления глас прошепна: „ Да не си посмяла да плямпаш много-много…“

След около час тя с друсащи се пръсти успя да вкара раздърпаните си дрехи в ред – преглъщаше  и дишаше бавно и тежко, за да спре гаденето, надигащо се и спускащо се в гърлото й. Надяна на лицето си изражението на Каменно цвете, излезе от тъмната клетка, където непознат звяр бе разкъсал гордостта и достойнството й и се присъедини към компанията.

Напрегната и изпъната като струна тя се вслушваше в гласовете , за да разпознае мириса на блато. В шумната врява не успяваше да го отличи и да погледне насилника си в лицето. Затова предложи една игра. Всъщност, подхвърли идеята на стоящото до нея момиче и то ентусиазирано я пое. Компанията изостави песните и се  зае да съчинява смешни изречения.

Ивайла съсредоточено се вслушваше в тях, а след седмото едва забележимо притвори клепачи, за да скрие  лумналите в очите си огньове.

Пияната компания изпозаспа в топлата трапезария на хижата късно след полунощ. Малко бяха тези, които предпочетоха да си легнат в леглата, на повечето момчета и момичета не им се оставяше веселбата с пиенето и пеенето. Събудиха се едва по обед и изумени установиха, че второкурсникът от биологическия факултет го няма. „Явно му е скимнало нещо и си е тръгнал. И без това беше много особен – почти не му чухме гласа… Е, прав му път!“

Оказа се, че пътят му не е бил прав. След седмица, когато го откриха натрошен като стъкло в едно стръмно дере на 300 метра хижата, полицията нямаше друго обяснение, че е бил пиян и е объркал пътя в тъмното.

… - Вече втора седмица работиш тук, пък виждам, че с никого не общуваш… Ей, срамежливке!

Ивайла вдигна глава от документите  и впи поглед в облакътения на бюрото й рус колега с мачовска усмивка.

-Не може така – красива жена като теб да страни от нашия скромен, но задружен колектив. Още не си свикнала с нас, нали? Позволи ми да разчупя корпоративните ледове… Искаш ли да пием по едно питие след работа?

Тя дълго мълча, попиваше мътнозеления мирис на блато. После се усмихна, защото знаеше какво трябва да направи.

-Защо не… Довечера в осем у вас.