Коя съм?

Безочлива, подла, ограбваща, пронизваща и груба.

Потънала в сенки, криеща се зад мамещата си красота.

Тя е там, зад всеки ъгъл, преследва те и те зове. Нощем, докато спиш, изпраща безмилостни кошмари. Денем се спотайва някъде дълбоко в теб. Тя е мислите ти, разума ти, спомените и мечтите. Тя е всичко и е нищо. Отчайва те до крайност и тогава ти прошепва на ухото: "Без мен те няма. Ти си моето отражение."

Смях... Крещящ и груб. Обзема те параноя, тръпки се разливат по тялото ти плахо. Това ли е? Нима съм аз? Помощ... Някой да помогне. Но не...

Не казват. Само си мълчат. Безмълвни ледени лица, лишени от емоция и разбиране. Нека. Тя ще ги настигне. Ще ги чака там, на онзи ъгъл да се спънат и попаднат в нейния красив капан. Писъците им не ще я спрат,а те ще помнят всичко ден и нощ. Секундите на ужас, продължили сякаш вечно. И кошмарите, и смехът.

Защо лицата ви сега са ужасени? Къде е вашата студенина? Взе ви всичко и вие и го дадохте... защото никога в нея не повярвахте...