Часовникът удари 12 полунощ. Аз лежах в голямото балдахиново легло, самотна, без да мога да заспя. Изведнъж прозорецът на стаята изскърца. Чух стъпки по дървения под и бледа сянка се промъкна по него... Усетих как леглото ми пое тежестта на друг човек... Странно, но не се уплаших... Този човек, неговият мирис... всяка част от него ми бе позната... Промъкваше се всяка вечер като крадец... И открадваше по малко от мен.

И тази вечер... Легна до мен. Целуна ме... Направи го така, както всяка вечер. Успя да ме накара да поискам, да му позволя да открадне... Отново...

... Слънцето почти изгря. Ръката, която ми служеше за възгланица, бавно и нежно се измъкна изпод главата ми и ме погали... Стъпките отново се чуха... изскърцване... и... тишина... Останах сама... отново. Мислех си, защо позволих да се случи това? Нима любовта е сляпа и ни кара да правим нередни и глупави неща?