Без пари.
Как можа да го допусне! Точно за нейния рожден ден, той да остане без пари! Ядоса се на себе си, защото можеше да е спестил някой и друг лев, а не да е толкова ларж. Хайде, да не е за подарък, ама пари поне за един букет цветя като хората да беше заделил!
Пълен провал. Момичетата не прощават - ако не им обърнеш специално внимание за рождения им ден. Пък и не само тогава - въобще - ако не им обърнеш специално внимание!
А това момиче - Силвето - заслужаваше много повече. Беше красиво и умно - неочаквано добра комбинация. Толкова рядко му се случваше да попада на такива момичета. Делеше ги на две - красиви - с които можеше да изкараш няколко дена кефски, и умни - такива, с които можеше да помислиш да сътвориш нещо по-сериозно.
Силвето заслужаваше, само че - празният му джоб издаваше минорни тонове, ядни и празни.
Идеята му дойде като от небето!
Люляк!
Само да намери откъде да го набере.
Ще го открадне, то се е видяло.
Знаеше един двор, беше минавал оттам - в кварталчето до Камбаните. Имаше бял, светло и тъмно лилав люляк.
Видя в главата си огромния букет.
Е, пак, слава Богу, че днес не е на работа. И че живее все пак в Младост, а не в Люлин. Камбаните се показаха, извили снага сред пролетната зеленина на Витоша.
Удари един крос до там, с тайната надежда да има люляк в онзи двор. Да не го е окрал някой друг.
Е, люляк имаше... но имаше и някаква огромна немска овчарка, чиято къщичка беше под люляка. Къщата на стопаните се беше сгушила навътре в двора и не издаваше признаци на живот.
Оградата не представляваше интерес за него, беше прескачал хиляди пъти подобни огради.
- Бау! - дружелюбно поздрави Емил кучето.
Никакъв отговор!
Кучето, лежейки и припичайки се на шарена сянка, отвори мързеливо едното си око. Не го залая.
Дотук добре!
Протегна ръка, но въпреки високия си ръст, не достигна до люляка. Кофти! Надяваше се да мине лесно, но явно - заради Силвето, се налагаше да се потруди!
Покатери се и се прехвърли през оградата ловко. Кучето продължи да дреме.
С единия си крак стъпи върху кучешката колибка, оттам беше на ръка разстояние до люляка. Е пак добре, че се сети да вземе едно джобно ножче!
Ядец! Пак не му стигна малко, за да достигне люляка!
Емил се разтегна, колкото силите му позволиха, и докопа най-близкото клонче. И точно го откъсна, така залитна, че след миг се стовари с цялото си величие върху дремещото куче. Главата му се удари в земята и оттам младежът потъна в небитието.

- Емо, Емо! Чуваш ли ме?!
Започна да идва на себе си. Кучето ли му говореше?
Да бе!?
Отвори едвам очи. Сигурно сънуваше... Силвето се беше навела над него.
Какъв прекрасен сън! Беше събота, той не беше на смяна, и щеше да подари на Силвето най-красивия букет от люляк! Ако успее все пак да го набере... А тя сега е с него... Косата й го милва. Имаше разкошна коса. Светло кестенява, дълга до кръста, същинска русалка!
- Емооо! Отвори очи, моля теее!
Гласът беше настойчив и разтревожен.
Сън ли?
Отвори пак очи, с цената на много усилия.
Силвето го гледаше изплашено, навела се над него.
Емил, меко казано, се обърка. Какво търсеше тук Силвето?!
Отново затвори очи, после пак ги отвори.
- Ти? Какво търсиш тук?
- Ами ти какво търсиш тук? Аз съм в двора на вилата на леля ми!
Господи! Възможно ли е това?
Отново затвори очи. Сърцето му запрепуска в галоп, след което се преметна няколко пъти, правейки перфектно двойно салто-мортале. За миг цяла дузина мисли се изнизаха през главата му.
Рожден ден, крадец, люляк, Силвето, куче, клонче, вила, леля, лъжец!
Думата "случайност" се намести трайно в мозъка му. Никога не вярваше на случайността. А сега?
Единственият му изход беше да признае защо е тук, до кучешката колибка, с клонка нежен люляк в ръка. Истината, само истината!
Емо отвори очи.
Протегна ръката си, която здраво стискаше малкото клонче.
- Честит рожден ден, Силве!


юни, 2006
Евгения Маринчева