Красотата на едно цвете...
1 min reading
То беше толкова малко и нежно, че не се забелязваше от никой, само най-наблюдателните виждаха как се бе сгушило до огромното дърво, което бе обгърнато от нежната прегръдка на стария бръшлян. Цветовете му се изменяха, приемаше тези на небето, имаше по една капка сълза на всяко едно от четирите си листенца, а по средата се отразяваше слънцето... Боже, толкова красиво цвете не бях виждала, стоях там сред гората и се взирах в нещо толкова съвършено, нещо, създадено от Майката природа, нещо непокътнато от нас - хората. В един момент осъзнах, че съм намерила най-голямото богатство, така исках това цвете да стои в косите ми, да се отразява светлината в него, да бъде само мое... Коленичих до голямото дърво и докоснах цвета му, то сякаш потрепери, отдръпнах ръката си и се загледах още по-навътре, още по-задълбочено в него, а там видях очите си, видях завист в тях... Да, аз завиждах на това дърво, че има такова богатство до себе си и знае, че никой няма да му го отнеме, освен тази омразна и жестока човешка ръка...
Дълго се взирах в цветовете на малкото и нежно създание, там видях не само небето и очите си, но и цветовете на дъгата... усещах как бръшлянът закриля не само старото дърво, но и цветето... та то нямаше друга закрила, нямаше кой да го погали или да го полее... неговия дом беше гората, ето защо всичко около него го закриляше...
Гледах дълго, исках го, но не можех да го откъсна, не исках да съм от онези зли хора, които потъпкват природата, а нея и себе си... Осъдете ме, но не можах да го нараня, заклех се да го пазя и често ходя там до старото дърво, а то ми се усмихва и ме дарява с благородство...
Дълго се взирах в цветовете на малкото и нежно създание, там видях не само небето и очите си, но и цветовете на дъгата... усещах как бръшлянът закриля не само старото дърво, но и цветето... та то нямаше друга закрила, нямаше кой да го погали или да го полее... неговия дом беше гората, ето защо всичко около него го закриляше...
Гледах дълго, исках го, но не можех да го откъсна, не исках да съм от онези зли хора, които потъпкват природата, а нея и себе си... Осъдете ме, но не можах да го нараня, заклех се да го пазя и често ходя там до старото дърво, а то ми се усмихва и ме дарява с благородство...
© Росица Иванова All rights reserved.
