Сама. Пак сама. Все сама. Не така си беше представяла живота Сима. Не, че бе имала големи мечти и надежди, не. Но беше отраснала в добро и кротко семейство, където майка ù и баща ù вършеха всичко заедно, никой не предприемаше нищо, без да се посъветва с другия. Дори за елементарни неща, като това, какво да се купи от магазина, пък било то и един хляб. Така и тя си мислеше, че стават нещата. Ще се изучи, ще започне работа, ще се омъжи, ще роди деца и... пак работа. До края, до самия край. Живот, какъвто беше и този на родителите ù. Нищо по-различно. Какво толкова бе поискала, да му се не види?!...
Живееха си кротко и задружно в неголямо селце, близо до големия град. Така далеч от всички съблазни и изкушения на градския живот, семейство Минкови смирено преживяваха дните си, без излишни терзания и тревоги по недостижимите неща. Сима растеше предсказуемо добро дете, единственото в семейството. В училище не блестеше с особен успех, но поради своята кротост и благост не фигурираше в списъка на черните овце, в който някои от нейните съученици се бяха отбелязали още от самото начало и явно държаха да останат там до край. В селото ги уважаваха, просто защото не бяха сторили никому зло, нищо че бяха като безгласна буква. Но хората, които не противоречат за нищо, не ги мразиш, но не ги и забелязваш. Сима завърши в селото основното си образование, но за да продължи и в средното, трябваше да отиде в града, защото училището в родното ù село беше само до осми клас. Родителите ù не се обезпокоиха особено за евентуалния ù допир до нещо толкова различно и голямо, защото в своята наивност те си мислеха, не, вярваха, че там е също толкова спокойно и безметежно, както и у тях. Да, ама не!...
В гимназията, в която Сима се бе записала, буквално се сблъска челно, като с товарен влак, със сбъркания мозък на Жеко, добре прикрит с хъшлашка мнима увереност, замазваща тонове страхове и неосъзнатост. Роден в бедно семейство, в което всяка празна, стъклена бутилка веднага се предаваше за мизерни стотинки на изкупвателния пункт за стъкло. Дребните стотинки веднага бяха инвестирани в поредната доза алкохол от пропадналия му баща, без да се свени ни най-малко, че многолюдното му семейство няма какво да яде. Ей тая мизерия намрази Жеко от цялото си сърце и се кълнеше всеки божи ден, че той няма да мизерства. Да, мразеше алкохола до смърт, но имаше нещо друго у него, което с всеки изминал ден набираше скорост, за да изригне в един миг, с цялата си мощ и да не спре никога повече, помитайки всичко по пътя си. Помете и Сима, с измамната си увереност, която пък Бог знае какво видя в негово лице. Но и тя на свой ред го помете с благия си характер, който сякаш напомняше на Жеко за всичко търпящата си, блага майка. Тя не посмя да напусне безхаберния му, алкохолизиран баща до края на дните си, а те не бяха много. След пет живи и едно мъртвородено дете и един окаян, отруден живот, бедната му майка се пресели на оня свят, оставяйки след себе си едни объркани деца, подхвърляни от съдбата като лодка в беснеещо, бурно море. И Жеко се закле на гроба ù никога да не мизерства, без оглед на това откъде ще вземе пари. Речено-сторено. Той, Дяволът, има уши навсякъде, дори и на гробищата, нищо, че присъства поп.
Комар. Комар, ротативки, покер. Това беше спасението за Жеко. Почти насила доведен от приятели в началото, после кракът му никога повече не позна пътя обратно. Не познаваше друго подобно опиянение, такъв адреналин, каращ кръвта му да танцува божествен танц, водещ го неминуемо само към едно, към собствената му, безславна гибел. Дяволски му вървеше в началото, като на всеки аматьор. Печелеше, трупаше, трупаше и полудяваше бавно. Или може би пагубното живееше у него и само чакаше удобен момент, за да излезе на повърхността и да не се скрие никога повече.
В присъствието на Сима обаче притихваше и онова пагубното беше измествано на заден план, намерило покой, макар и за миг. Тя твърде много му напомняше за починалата му майка и това го привличаше неудържимо, тъй като тя му липсваше, като на всяко дете всъщност. Наблюдавайки я в часовете в училище, очите му загубваха оная форма на монета от игралните автомати и придобиваха непозната, дори за него, одухотвореност. Май ще трябва да е любов, си мислеше Жеко и се отдаваше на сладко мечтание. Ще я направи щастлива и богата, да, богата. Защото щастието за него се измерваше с пари, спечелени без значение как и къде, а не пропилени за алкохол само за един човек. Без да може и самият Жеко да си обясни защо го прави, но той постоянно търсеше съветите ù за това какво да си купи и как да похарчи парите си, което с лекота пък пренасяше Сима в любимата, нафталинова атмосфера на разбирателство и уют в семейния ù дом.
Какво повече им трябваше и на двамата. Изходът беше от ясен по-ясен и предсказуем. Ожениха се веднага, щом завършиха гимназията. Сима започна работа в едно шивашко предприятие, а Жеко вечно не беше доволен от заплащането си в стругарския цех, което пък недоволство от своя страна започваше да внася непозната нотка на несигурност у Сима. Все недоволен, а пари имаше. Закъснението от работа тя го отдаваше на сбирките на колегите след дългия работен ден. Но дори и да знаеше откъде Жеко печелеше толкова пари, едва ли щеше да реагира по някакъв начин, тъй като тя нямаше база за сравнение. Не беше подготвена за нещо по-различно от живот със средства, добити по друг начин, освен редовната заплата на работното място. Няма значение, нали имат покрив над главата си и храна. Да мечтае за нещо повече, Сима не знаеше и как. А и кому беше нужно, ето го, роди се първото ù дете, момченце. Много бързо замениха скромния апартамент за малко по-голям. Какво толкова, че произходът на парите беше неясен. Беше щастлива. Кротко щастлива и... наивна. Не искаше да знае за нищо повече, намиращо се извън пределите на дома си. Тъкмо дадоха детето на градина и тръгна на работа, когато разбра, че е бременна с второ. Жеко започна леко да се напряга. Още едно гърло за изхранване, повече отговорности, за чието справяне той нямаше изграден модел на поведение, който да следва и да му помага. Че кой ли го беше учил на това. Все пак доста издържа, имайки предвид в каква среда беше израснал. И се случи. Започна да рискува повече и да залага на едро. Отначало му вървеше, но не можеше да си обясни откъде се беше прокраднала тая нервност. По нейна вина ставаше все по-разсеян и понякога губеше, макар че после успяваше да си възвърне загубеното и често пъти и отгоре. Но това усещане не го напусна никога повече. Тревожност, чиито корени се бяха вкопали там, в родната му мизерна къща и които сега се просмукваха и тук, в новия му дом, между тези стени, приютили яловата му надежда за по-добър живот.
Загуби. И то не малко. Без възможност да си го върне още същата вечер, а и в по-следващите дни. И се напи до забрава, тъй като не познаваше чувството на трайна загуба, откакто бе прекрачил прага на казиното. Жеко адреналина се беше провалил. Това го повлече на дъното. Заложи и загуби доста семейни вещи, купени със същите пари, връщащи се сега там, откъдето бяха дошли. Няма печалби и загуби в този живот, всичко е един безкраен кръговрат, един бумеранг, връщаш се винаги обратно там, откъдето е дошъл. След като заложи и загуби апартамента, за него животът беше свършил. Мислеше само за последвалите, трайни загуби, докато скачаше от бързо движещия се влак, слагайки край на този безсмислен и безпътен живот.
Останала на улицата сама, без досегашната подкрепа на съпруга си, независимо от това, в какво се изразяваше тя, само с две невинни детски души, Сима се прибра при родителите си. Нямаше сили дори да се запита как се беше стигнало до тук. Просто като мисъл и преживявания беше ограничена само в рамките на родния си дом и познатата бащина семейна атмосфера и затова сега нямаше отговор на нищо. Та тя дори нямаше въпроси за случилото се, имаше ли смисъл да се упреква. Сега трябваше да се погрижи за децата си, поне те да не прекрачват прага на казиното. Не, че не се появиха и други мъже в живота ù, но никой не искаше да бъде на второ място след децата ù и си тръгваха. Привидно спокойни, и двете ù момченца сега не даваха признаци на семейната обремененост от страна на бащиния им род. И те на свой ред отраснаха в тая спокойна, селска атмосфера. Големият се изучи, започна работа и създаде семейство. Идилия. Но малкият?! Ех, малкият...
На два пъти беше изключван от средното за игра на покер. Същата адреналинова зависимост като баща му. Същият плам и жар, същата краста. И очите, приели вече формата и блясъка на жетони. Какво ли не опита майка му, за да го откъсне от това. Заплахите не вършеха работа, защото малкият ù син просто не ù противоречеше, а краката му сякаш сами го теглеха към казиното. Ако не играеше два поредни дни, започваше да се тресе и да трепери като наркоман в абстиненция. Ходеше си като омагьосан, със замъглен поглед. Не виждаше нищо пред себе си. Само чуваше звъна на сипещите се безспир монети от автоматите. Ротативките бяха единствените му приятели, усетили пристрастяващата му се близост, граничеща с подлудяваща зависимост. Без право на отказ. До живот.
Да, но сега времената са други. Ако задлъжнееш и не можеш да се издължиш в уречения срок, се прощаваш с живота си. Десет дни, след като бе обявен за общонационално издирване, трупът на малкия син на Сима бе намерен на сто и петдесет километра от родното ù село, оставен без дрехи и с лице, застинало в болезнена гримаса. Пренесе се при баща си, да играят на покер, с Дявола...
© Пепи Оджакова All rights reserved.