Краят

Ръката и трепереше - външен израз на борбата вътре в нея между разума и сърцето. Но не - тя вярваше, че в любовта сърцето дирижира. И ето - пак. Този път желанието беше по-силно и от гордостта и. Набра познатия номер.
- Моля?
- Аз съм... как си?
- ... (едно достатъчно дълго мълчание, за да ускори пулса и). Трябва да поговорим! - Хладината, лъхаща от думите му, върна сърцето и в ритъм, то сякаш за малко спря и после пак заповтаря... отново неговото име. Една сълза си търсеше път по нежната кожа, но и тя стана лед и като бисерче се разби в земята.
- Да... Какво ще кажеш за онова заведение, където сядахме последния път?
- Бъди там в седем, сама!
- Добре, до тогава.
                                                   *         *        *
  Тя влезе в завдението, душеше я вълнение. Вълнение като на първа среща, а тази, може би, последна... Беше точно седем, а все твърдеше, че не е по силите и да бъде точна.Той беше вече там, водеше и свой приятел.
- Хей... здрасти!
  Той се обърна към нея и и направи знак да седне. Погледът му досущ отговаряше на ледения му тон по телефона.
 След един час... караници, кавги и обвинения...
 Телефонът му звънна, той стана и излезе да говори навън. Тя остана с приятеля му, зачервена от яд и притеснение, че той стана свидетел на всичко това. А той каза само:
- Е, какво следва? Обичаш ли го още?
- Знаеш ли, наясно съм с него, с миналото му... знам всичко! Още в момента, в който разбрах, той ми каза, че съзнава колко ужасно звучи... Каза ми, че ще разбере, ако искам всичко да свърши, а аз му отвърнах "Имам всичко, което ми е нужно - имам теб!".
- Ще поговоря с него...
Тогава той отново влезе в заведението, остави телефона на масата и седна. По лицето му се изписа недоумение от блесналите по страните и сълзи и погледна въпросително приятеля си. А той бързо реагира:
- Разказвах и за чичо...
- Мир на праха му! Разбирам...
В този миг в съзнанието и се оформи ново решение - нямаше да стои и минута повече тук!
- Аз ще си тръгвам, закъснявам...
- Чакай! Така ли ще оставиш нещата?!
Тя замълча и се запъти към вратата. И точно, когато усети първата глътка чист въздух...
- ЧАКАЙ!
Обърна се, той бе пред нея.
- Чакай...
И тя отново заплака.
- Защо? Не разбирам защо ме извика тук? Да се обвиняваме, да си търсим вина, да си припомняме предишни лоши моменти и да се караме кой кого повече е наранил?! А знаеш ли аз защо плача? Помня и лошите моменти, но... ти помниш ли хубавите? Защото аз... та аз за тях плача!
- Обичаш ли ме?
- Иначе щях ли да съм тук?!
Той силно я прегърна.
- И аз те обичам, обичам те... Обичам те!
Устните им се намериха и за миг времето спря, когато тя си спомни:
- Е, аз трябва да тръгвам.
Пътят на връщане беше дълъг... път на размисъл. Достатъчно дълъг, за да може тя да проумее една истина. Купи си млечен шоколад, седна на любимата си пейка и започна да пише своя разказ... Като написа края, сложи го в плик, заедно с всичките си стихове, писани за Него.
                                       *          *           *
                           Край на разказа - писмо до теб, любов моя

Съжалявам!!! Но не за станалото между нас, то беше прекрасно. Съжалявам само за лошия край. Да, това е краят. Обичам те, но не мога да преживея всичко отново, прекалено много боли... от ревността, от любовта. Нашата любов наистина бе изпепеляваща, такава, за каквато всъщност бях мечтала... но когато ти се влюби в пламъка в очите на една мечтателка, пожарът се оказа пагубен и за двамата... Нека бъдем щастливи по отделно.
                                       *           *           *
Той изчете всичко и се усмихна - листите ухаеха на парфюма и. Пъхна ги обратно в плика и го целуна. Остави го в дъното на шкафа, а мисълта за нея още се плъзгаше по повърхността на съзнанието му.


П.С.:Истинската любов няма  happy end,защото истинската любов няма край!"