Автобусът бавно намали скоростта и се спря. Тя застана на вратата, приготви се да излезе... и тогава го видя. Той стоеше до препълнената спирка и гледаше безизразно. Валеше. Тя се усмихна, а вътре в нея се разлетяха стотици пеперуди. Толкова се вълнуваше, като го виждаше, бе толкова щастлива, когато беше край него. Дори и фактът, че той не я забелязваше, не помрачаваше нейната радост. И ето сега, на рождения ù ден, тя стоеше в автобуса и го наблюдаваше.

Вратата най-сетне се отвори и хората от спирката започнаха да се качват. Тя бе толкова забързана, че почти прескочи няколкото стъпала. Стъпвайки на мокрия тротоар, се усмихна и затършува из торбата, която носеше. След няколко секунди  държеше в ръцете си кутия с бонбони и крачеше към него. Щом го достигна, затвори очи, събирайки смелост и го потупа по рамото. Той бавно се обърна.

- З-з-здравей... - заекна тя и се усмихна плахо.

- Здравей - отвърна студено той.

- Днес имам рожден ден и исках... исках - каза тя и отвори кутията, като му я подаде - исках да те почерпя.

- Честито - каза той, взе си една бонбона и я прибра в джоба си - Благодаря - след което се обърна - Аз... си тръгвам.

- Беше ми много приятно да те видя! - извика тя и се затича след него - Надявам се... надявам се пак да се видим... Чао! Приятен ден!

Той не каза нищо. Погледна я през рамо за последно, извърна глава и продължи да върви. Едри капки падаха и се стичаха по бузите ù. Но не, тя не плачеше. Не, това не бяха сълзи... не, беше просто дъждът. Любовта си бе отишла, дъждът бе отмил всичко... Тя стоеше там, на празната спирка, мокра до кости и се усмихваше.