Испания 2008        

   Тази сутрин Елица се събуди много рано. Повъртя се в леглото, видя, че няма да заспи отново и стана. „Ще звънна на приятелката си по мобила - тя става рано. Нямам търпение да прибера нещата от България”. Колко ли снимки са ми пратили? Плашел се е от апарата и как не, като от епруветката още започнаха да го снимат. Мислите ù се прехвърлиха там, в големия двор. Малката стаичка в Мадрид изчезна, тя лежеше в хамака под асмите и се радваше на тежките гроздове. Чу шумоленето на лозовите листа и ромола на малкото поточе, което опасваше целия ù двор.

     Този Дебелянов  колко силно и точно е схванал носталгията, за да напише:

                                       Да се завърнеш в бащината къща,

                                        когато вечерта смирено гасне

                                        и тихи пазви, тиха нощ разгръща

                                        да приласкае скръбни и нещастни…

     Очите ù започнаха да се замрежват и тя тръсна глава.

     - Днес не! – нареди си твърдо и грабна чантата. Пътят с метрото ù се стори по-дълъг, отколкото друг път. Нямаше търпение да види новите снимки на внучето си.

     „Човек като печели, не знае колко губи – сети се тя за песента. Ето, малкият расте. Дори няма да ме познава, нито ще знае коя съм, като си отида лятото. Какви моменти ще пропусна. Първите му усмивки. Първите думички и несигурни крачки. Пакетът от България тежеше повече от килограм. Пътят на връщане ù се стори още по-дълъг, отколкото на отиване.

     „Ще им се скарам! Хем им казах – само снимки и дискове с наша музика, ама кой те чува? – гласеше тя речта, която ще им дръпне по телефона тази вечер.

     С вълнение разкъса обвивката на пакета. Извади плика със снимките, а другите неща остави настрана.

     „Колко е пораснал. Ми то вече си прилича на човече! И какви очички има само – впери тя поглед в поредната снимка направена по-отблизо. За миг дъхът ù спря. Сърцето ù сякаш намали ритъма си и пак тръгна.

     - Божичко! Света Богородичке! Отдели две от всичките снимки, бавно се надигна от стола, приближи до прозореца  и рязко дръпна пердето. В стаята нахлу слънчева светлина. Един лъч погали снимката в ръката ù. Тя сякаш оживя. Очичките на внук ù като че се затвориха за миг, заслепени от силната светлина и отново се отвориха и се впиха в нейните.

     Боже милостиви… Взе друга снимка. Присви поглед и пое дълбоко въздух. Притисна с двете си ръце хартията до гърдите, да усмири ритъма на сърцето си и потърси кърпичка да махне влагата от очите.

     „– Не! Не е възможно. Не може да бъде, а и няма как – шепнеше тя – Богородичке, побъркала ли съм се – Та тези очи ги познавам. Но защо казват, че очи, които не се виждат, се забравят”. Облегна се на късата страна на леглото и пое дълбоко въздух. Стоя така няколко минути и сама се успокои.  

     „Глупости. Какво ми става днес? Така ми се е сторило. Не може нещо от преди 39 години да се появи отново и то не къде да е? Невъзможно е! – Елица сложи очилата и разгледа внимателно снимките. Приликата като че изчезна и тя се засмя на себе си, даже се смъмри:

     - Засрами се, дъртофелницо! – влезе в кухнята, прибра туй онуй от вечерта, защото снощи бързаше да си легне и беше оставила всичко на масата.

     „Какъв филм – замисли се тя за прожекцията на филма „Шивачките”. Буцата отново заседна на гърлото и я задуши – Защо съм такава? Да плача на филми. Ама и как не, като си представих, че на моето място тук можеха да са децата ми и тези неща щяха да им се случат. Нищо, че беше филм, все едно е истина. Добре се е потрудил режисьорът. Така трябва! Да показват как животът тежи като олово и по чужбина и у нас навсякъде. Като поискаха мнението на зрителите, трябваше да предложа и за баби като мен да направят нещо. Охо, сюжети много…  Елица забрави за моментните си терзания със снимките. Котето се тръкна няколко пъти в краката ù. Тя обичаше животинчето и искаше да го погали, да му се порадва, да притисне телцето му, все едно, че е малкото ù внуче и нещо отново загриза съзнанието ù.

      „Ще ги сложа в албум. Приятелката ми така ме посъветва:

     - Какво ги разнасяш в тия найлони? Подреди ги! Нали ти подарих албум - смъмри ме тя, а не знае, че така по-малко място заемат, а нали си ги нося все в чантата, а с албума не може да стане.

     - Ще спра да ги показвам – закани се тя на самата себе си. Като че само аз имам внук, а другите нямат. Пликът със снимките не ù даваше мира. Набиваше се в очите ù. Изсипа ги на леглото и напосоки хвана една. Тръпки полазиха по тялото ù.

     - Оглупявам! – взе друга, на която беше уголемена главата - „Снимали са го отблизо. Горкичкото! Как ли се е стреснал от светкавицата? Затова се е ококорил така.”

     Тя гледаше само очите. После слезе на устата, брадичката и се върна на погледа. Облегна се назад и отбра няколко, в които най-много се появяваше приликата. Нареди ги една до друга. От всички я гледаха онези очи, от миналото, с присвития поглед и тъжното изражение. Те не бяха ”мъртви”, а съвсем живи.

     „Кълбото от спомени се търкулна и я върна назад. Много години назад във времето. Филмовата лента се завъртя пред очите ù.

                                                   НА ГРАНИЧНАТА БРАЗДА

                                                      БЪЛГАРИЯ 1969 година.

     Слънцето хвърляше жарки лъчи на върха над застава Сивино, Смолянско. Иван имаше два дни градска, но хич не му беше до това. Лежеше изтегнат във високата трева и наблюдаваше как от време на време малки щурчета прехвърчат край него. Буболечки и мушици се катереха по стеблата, а тишината дори го изморяваше. Няколко бели маргаритки го гледаха и се поклащаха от топлия ветрец. По гръб нещата изглеждаха по друг начин и той си мислеше дали слънцето жари по един и същи начин навсякъде по света.

     - Защо не съм птичка - впери той погледа си в един орел, който кръжеше във висините, разтворил крилете си като ветрило и плавно обикаляше в кръг над него.

     „Ех, да можех да литна и да си отида за малко! Няколко месеца минаха, а ми се струва, че тук съм векувал…” - Отклони погледа си от орела и се вгледа в небето. Две три пухкави облачета бързаха за някъде. Той им махна за сбогом и впери поглед в браздата – мястото, което всяка страна пазеше толкова ревностно. Проследи пътя ù, докъдето му стигаше погледа.

     - Моето от тук…Тяхното оттатък… И защо от другата страна е различно – питаше се той, опънат на полянката в избуялата трева – И кой е казал, че нямаме право да прекрачим браздата и да погледнем как е там.

     Откъсна едно стръкче трева и го захапа. То напълни устата му с горчив вкус и го накара да смени позата по корем, за да го изплюе. Зарови пръсти в земята. Тя беше влажна от росата, стекла се от стеблата в корените на тревичките. Мислите му отлетяха далеч от тук.

     „Какво ли прави сега, по обяд? Дали пък и тя не мисли за мен? Колко тъжно е последното ù писмо! Той извади от джоба на войнишката куртка посмачкания плик и зачете написаното.

     „Тъжна и сама… Какъв късмет извадиха приятелите ми с приятелките си, а аз в Смолян граничар и то не къде да е, а директно на браздата. Как да дойде на свиждане, като на клетвата я качиха на заставата върху муле, а не бях я предупредил за това изпитание и беше дошла с една педя поличка. Е, не ми се разсърди, но момчетата от ротата не откъснаха очи от краката ù – усмихна се Иван, като си я представи как отдалече му заклати глава и му се закани с пръст. Момчетата от строя се подсмихваха, та се наложи старшината да им се скара – а аз потънах в земята от срам.

     „За кой ли път вече го чета, а другите наизуст ги знам. Какво друго да правя в този пустош… Ако знае Еличка, че и на приятелите си давам да ги четат, ще ме убие.

     Спомни си той един случай, когато се бяха зачели и не усетиха, че старшина Петков е влязъл и накрая изтърси, та всички се притеснихме:

     - Бе, това момиче не може да е написало тези неща. Сигурно от някоя книга е преписвала!

     „Идваше ми да му извия врата тогава, но не посмях нищо да кажа, но едно момче от Смолян му вика:

     - Не! Не е, другарю старшина. Момичето му е свястно. Ще става журналистка. Отвътре ù идва. Душата ù е нежна.

     „Не мога да си простя, че не я защитих, ами другите да го правят. Заешка му работа. Трябва да помислим по въпроса като се оженим. Ще настоявам да учи задочно. Все ù казвам да започне да пише по-сериозни неща, някоя книга например, а тя се смее:

     - Ти пък - вика - писателка ще ставам. Как пък не? Мене ме влече мината, тунелите, мъжките професии. Няма да пиша да ми се смея хората като четат, я!

     - Какъв миньор ще ми ставаш? Я се виж, 40 кила с мокри дрехи си - смеех ù се аз, но сега хич не ми е до майтап. Писала и плакала – забърса Иван влагата в очите си и продължи да чете. Връщаше се обратно, сякаш е пропуснал нещо между редовете. После хвърли листа и захлупи очи.

     „Мъжки сълзи. Добре, че съм сам, че ще ми се смеят. Стоянов от горното легло нощес плачеше. Викам му:

     - Недей така бе, човек. Може пък да не те е изоставила, или пък няма време да ти пише. Виж ме мен! Еличка всеки ден ми пише, а аз съм си балък и това е, с две думи не мога да ù отговоря – а той ми вика:

     - И тая седмица ако не получа отговор, да знаеш, че ще се застрелям.

     „Жал ми е за него. Ще ми се Еличка да му напише нещо, ама така не става. Ще направи някоя глупост тоя човек… Наблюдавам го аз! Разсеян е. Чисти си пушката и току я обърне към него си и ми вика:

     - Спасов, хей така ще дръпна спусъка, без да ми мигне окото. За какво да живея?

     „Еличка никога няма да си намери друг и да ме изостави… Ще се оженим веднага като се уволня! После ще ни се родят деца. Първото ще е момиченце и ще прилича на нея. После братчета, сестрички,  каквото доде. Мама ще ги гледа, а ние ще учим. Тя журналистка, а аз ще продължа с езиците” - прекъсна той мислите си, да провери дали на малкото календарче е зачеркнал деня – „Забравил съм, защото бързах да се усамотя. Можех да сляза в Смолян, даже старшина Петков ме покани у тях, но аз искам да съм сам. Да отговоря на писмата на Елица, на мама и на групата на Шаро да драсна някой ред. Ех, какви луди бяхме в английската. Елитен клас и нашата група бяхме върха. Не пушим, не пием и дето викат, и по жени не ходим, а Стефчо все казваше:

     - Те ходят по нас. Ние защо да ги гоним?

     „Ех, тоя Стефчо, каква фога беше. Ушите му като локатори. Сигурно затова го оставиха близо до летището край Пловдив – засмя се Иван – за да засича чужди радиостанции. А Петьо? Той пък в Пазарджик, все едно, че си е у тях и през оградата се виждат с Петя. Викахме им Пе Пе. Вечно прегърнати и хич не им пукаше от никой, а аз като хвана ръката на Еличка, тя все ми се караше, че не бива. Пе и Пе  искаха да се оженят преди казармата, но майките не им позволиха. Не знам защо? Две години преди или след, все едно е. Елица ако искаше, аз бях готов, ама тя „Как ще учим – вика - женени, представи си, че ни се роди дете – въздъхна Иван и си представи как ще плете плитки на неродената си дъщеря. Ще я кръстим както Елица пожелае! Мама няма да се сърди, а пък като ни се роди син, ще го кръстим на дядката. Ще ги уча английски, а Елица на френски. Като сложим Руския и Българския, уха, четири езика ще знаят”. Сега ако тя е тук, двата дена щяхме да сме заедно! Да ù покажа гнездото на орлите и полянките с най-много цветя, а оная катеричка, дето се доближава до ръката ми, ще я примамя Елица да я погали.

     Я да взема да отговоря на писмата, стига съм мислил глупости. От кого да започна? Извади той прегънатата тетрадка от вътрешният джоб – От Елица – сестрица – както я наричаше Петьо – От нея, разбира се, но какво да ù пиша, като не ме бива много в тия работи. Като бях ù написал, че заклаха всичките малки агънца за Гергьовден и че едно от кученцата умря, тя се беше побъркала от мъка.

     Иван си припомни как Елица лекува счупеното крилце на едно врабче и то не можеше да лети и когато го пуснахме, го изяде един котарак, но аз не ù казах, а тя във всички врабчета виждаше нашето, дето го лекувахме.

     „Нищо не ми идва на ум, а толкова неща искам да ù кажа, ама как? Като съм такъв непохватен. Като децата ще отпечатат на листа ръката си, та да я погали като я получи. Не, не! Това са глупости. Ще нарисувам маргаритката как я поклаща вятърът и тя ми се заканва с глава. Ще изчисля листенцата да са толкоз, че като ги брои, обича ме-не ме обича, последното да е "да". Започвам, пък каквото излезе. Като видя, че не става, ще ù напиша само „обичам те много”. Не! Без много, защото много не е безкрайно.

     Трябва да внимавам - усети се той - че си я знам. Ще грабне листа и хоп, на свиждане на всички наши приятели, а те ще ме спукат от майтап като се видим. Защо ми е писала, че Петьо пратил пет страници на Петя, и какво ù е писал? Като той щом ù свирне, тя от терасата ще му се покаже по  всяко време. Направила го е да се тормозя, че аз не мога и два реда да напиша, а той – цели пет страници.

     За „браздата”, от нея ще започна, че я пазя да спи тя спокойно и че съм станал връзкар! Имам приятел цял полковник. Не знам този какво се е вторачил в мен. Идва старшината и ми вика:

     - Имаш свиждане! – първият път, когато се запознахме, как ми се подкосиха краката, като му видях нашивките, а той:

     - Седни, момче. Как си? Някакви оплаквания да имаш? Как са твоите?

     А аз? Ни ума, ни дума.

     - Какво стърчиш като кол? Седни! Английски ли си учил? Спасов, ти да не си ням бе?

- Тъй вярно, другарю Полковник - глупаво му изтърсих аз тогава, но той не ми обърна внимание и продължи:

     - Добре. И аз знам малко. Така че, ще затвърдяваме знанията си! – От тогава идва всяка седмица на заставата.

     Момчетата от ротата малко се отдръпнаха заради връзката ни, а мене толкова ме е яд на него, че като го видя, ми идва да избягам от другата страна на границата. Където ми видят очите. Ще падне голям смях, когато Еличка изнесе реч пред приятелите ни, по повод написаното. Ще си помислят, че халюцинирам, че съм изкукал на тая граница. Ух, май нищо няма да напиша! Най-вече пък за тоя ще седна да ù разправям. Даже няма да го споменавам, защото ”старите кокали” разправят, че началството четат писмата и тогава ги пращат, та да не ми се стъмни небето над Сивино”

     Иван остави тетрадката настрани и зарея поглед над „браздата”.

     „Какво ли е оттатък? Как ми се иска да прескоча през чуждата линия, но знам ли? Да не ми светят маслото. Къде ли е на Запад? Там животът е друг. Така казват. Аз откъде да знам. Трябва да съм видял, та да говоря…

     Седна така, че да вижда по-далече напред. Извади една снимка, която му беше любима и с нея лягаше, с нея ставаше. Елица с много къса пола, като балерина, а той с дълга коса. Прекара с тъга пръстите по голата си глава и си спомни, че заплака, когато машинката направи пътека през средата на косата му, а Елица прибра един кичур за спомен.

     - Ето за това ме е яд! - Затворниците и войниците не се различават. Мисълта му отново прескочи по набраздената пътека, която отделяше двете страни.

     „На Запад, казват, че всеки си прави каквото си иска. Не като тук, да нямаш право да протестираме за нищо.

     Идват двама местни – помаци. Те тук са си като у дома. Един ден единият ми вика:

     - Що народ, момче, сме прекарали отвъд. Имаме оттатък наши хора, а такива като тебе, дето знаят техния език, веднага стават богаташи!

     А другият - Мустафа, ме пита:

     - Абе, момче, ти знаеш ли какво е това беемвета, мерцедеси?

     - Откъде ще знам! Аз познавам само москвичи и симсонката на чичо Стамен, комшията до нас на село.

     - То и занапред това ще знаеш – вика ми той - Ако някой не ти склати ума.

     „Тия двамата все край „браздата” се въртят и са протежета на моя „приятел” Полковника, а какви работи ми говорят. Тръпки ме полазват по гърба при мисълта за тях. Гледат ме ехидно, а усмивките им мазни, мазни. Един от „старите кокали” каза, че подмамили едно от новите преди години да мине границата и отвъд му „светили маслото”. Помлели го с куршуми.”

     Иван се опъна отново по гръб и погледна часовника.

     - Леле, леле и днес нищо не написах. Барем на мама два-три реда да измисля. Тя е лесна – добре съм. Ям. Спя и това е. Няма писмо, в което да не ме е питала дали съм отслабнал и дали ми стига манджата? Ако не, да ми прати колет с буркани. Дали всички майки са като моята, не знам? Баба пък и тя ми писала на мама в писмото…

     Иван се разсмя на глас, като се сети, че беше споменала няколко пъти бабино момченце, бабино пиленце, бабина усмивчица и още куп бабини глупости.

     А дядката е много печен. Написал най-накрая „Бъди войник. Страж на родината. Служи ù вярно и предано. Пази ни от враговете.”

     - Какви врагове бе, дядка. То тук само катерички и зайци има и граничарски кучета и малки, и големи. Като си отида някога, ще занеса две на село. Избрал съм едно бяло с петно на челото, дето ме гледа с човешки очи. Само дето не ми говори.

     Иван пак се беше унесъл в мислите си, че не забеляза как мина денят. Слънцето бързо започна да се спуска надолу и се скри зад високите върхове на дърветата. Той стана, поотупа войнишката униформа и се сети, че старшината му предложи да си донесе цивилни дрехи да стоят в Смолян и като излиза в градска, да излиза с тях. „Това беше дело на тате. На клетвата вика:

     - Тази дамаджанка е със специално вино, а ракията е отлежала. За клетвата съм я пазил. Ще я дадеш на старшината от мен подарък.

     Как го скастрих тогава. Казах му аз:

     - Ти да не си луд! Аз такива работи не обичам!

     - Щом ти не щеш. Аз ще ги дам – и ги остави в краката му.

     От тогава той ме тачи и се майтапи с мен.

     - Като си отидеш – вика – да донесеш от оная ракийка отлежалата, дето лесно влиза, но трудно излиза и да ти пратят цивилни дрехи, у дома ще се преобличаш. Няма да се притесняваш от моите.

     „Къде ще ходя. Я тук колко ми беше хубаво на чист въздух. А това небе като океан се е ширнало. Да не откъсваш поглед от него – мислеше си Иван, слизайки по тясната пътечка, дето излизаше близо до заставата – Имам време да мина и край гнездото на орлицата. Трябва да попитам ония местните, дето си врат носовете навсякъде, дали знаят колко време мътят тези птици. Отдалече видя как орлицата леко се изправи, усетила, че някой приближава. Застана на крака и настръхна. Разпери криле, приклекнала над яйцата.

     „Ще се приближа малко да видя какво ще направи – набра кураж Иван – но тя се хвърли срещу него, че чак стъклените ù очи го пронизаха. Той отскочи и закри главата си с ръцете и се сви зад зъбера. Сърцето му щеше да се пръсне от страх. Орлицата се върна на мястото си, но Иван леко заотстъпва заднешком, страхувайки се да не го изненада в гръб.

     „Каква майка – учуди се той – Щеше да ми избоде очите. Вече няма да се доближавам толкоз.

     Високо над него кръжеше друга такава птица. Иван си помисли, че може би е другата част от фамилията и го полазиха тръпки, като си представи какво щеше да му се случи, ако я нямаше орлицата и той се доближеше до гнездото и те го наблюдаваха отгоре.

     Майко мила! Да ме изядат орлите на границата – клатеше глава той, слизайки по пътеката - та да ми се смее целият свят. Един граничар станал храна на птиците – ще разправят – На Елица няма да го описвам, защото ще ме сгълчи и ще е права. Ще рече:

      - Ми да са те изяли. Ти какво дириш там? Мене ли, или майка си?

     Иван се усмихна, като си я представи как ще му го каже, с тон на настръхнала орлица.

     Не му се влизаше вътре, а още беше рано да си легне. Влезе да остави тетрадката, на която не беше записал нито ред и видя, че Мишо Стоянов от горното легло над неговото лежеше с гръб и даже не се обърна да види кой влиза в спалното помещение. Иван мислеше да го побутне, но се отказа.

     „Сега спи, пък нощем реве, а и тая муха, дето му е влезнала в главата, не е добре. Да не му се живее заради едно писмо. Заслужава ли си. Щом няма обич, защо ще си пишат? Ама и неговото момиче, не е право. Мълчи си. Ни – да, нито не, а той всеки ден чака да донесат пощата от Смолян.„

     Преди да излезе отново, видя, че Мишо се размърда под одеялото, но не се обърна.

-         Абе, ти къде ходиш, бе? – стресна го той.

-         Тук бях. Защо? – Отвърна Иван сконфузен.

-         Как си бил тук? Ако беше, оня щеше да те намери – изкрещя Мишо- три пъти ме буди. Оправяй се с него, чу ли? Мене да ме остави на мира.

-         Кой е оня? – през сълзи попита той и се ядоса на себе си, за това, че искаше да накара Елица да му пише, та да се успокои.

• Тебе да не би да те търси една рота народ. Оня твоя, дето си се лепнал за него. На Английски да си говорите. Кво толкова имате да си казвате, та не може на Български? – продължи Мишо с острия тон.

     Причерня му пред очите. Пристъпи до леглото, отхвърли завивката и го хвана за реверите:

     - Виж какво, Мишо! На тебе ако ти е крив света, на мене ли ще си го изкарваш? А?

     - На тебе, на мене, на всички. Внимавай, момче, че си платиш! Така да знаеш! – Сега ме остави на мира – дръпна той одеялото и се зави през глава.

     Иван постоя минута-две и излезе навън. Две от най-малките кученца се бяха изтегнали под пейката пред помещението. Той седна и с крак леко ритна едното от тях. То се размърда и събуди и другото. Застанаха на задните си лапички и с любопитни погледи го загледаха в очите.

     „Какво му става на този Мишо? Сякаш е пиян. Аз го жаля, а той така да се отнася с мен. Няма да му проговоря – закани му се той – Лепнал съм се бил за Полковника. А пък и той, дошъл чак до заставата да ме търси. Не си стои в управлението. Имам чувство, че ме следи непрекъснато. Последния път ми вика:

     - Спасов, искаш ли да си идеш за някой ден, да се видиш с вашите? Ти гадже имаш ли? Ще го уредя веднага.

     Щеше да ми се пръсне сърцето от радост. Колко месеца минаха, а никой не си е ходил. Ако аз съм първият, ще речат:

     - Ето  го, връзкарят си заминава – и ще  започнат да ме отбягват и троснато му отговорих:

     - Не искам. Тук ми е добре. Мога да слизам до Смолян и приятелката ми може да дойде да се видим.

     - А, значи имаш? – зачуди се той, като че аз съм грозен и не мога да имам момиче.

     Ядосах се много. Какво го интересува пък тоя имена и всичко. Сигурно някоя наша роднина се познава с него, затова така се интересува за мен. Може и тате на клетвата тайно да е почерпил и него с някоя дамаджана ракийка.  Старият си го бива по рушветите. Как да го питам в писмо. Не става, но като си отида, ще го разпитам и ако той ми е забъркал тая каша, така ще го скастря, че ще ме запомни – пукаше се Иван отвътре, че не знаеше истината, а само предполагаше. Дядката ако знае номерата му, ще има скандал. На тая тема винаги спорят. Тате като рече:

     - Като заколим прасето, един бут за доктора, дето ми изцери окото – а дядо му вика:

     - Абе на него това му е работата, да ни цери. Месо ще му носиш. За това му плащат.

     „Като кандидатствах в езиковата, пак тайно се беше намесил, но късно разбрах, когато у нас на село една неделя дойде с москвича си един от даскалите ми, да вдигне две щайги череши. Щях да умра от срам, а той ми вика:

     - Така ще останат черешите по дървото. Гаргите да ги ядат. Нека човекът за    дечурлигата да направи някой буркан – и го покани есента, като берем гроздето, да прескочи пак.

     - И на преснина да дойдеш. Със цялото си семейство – А той ми вика:

     - Иване, ние с баща ти се познаваме от преди да те приемат в езиковата – а на него обеща, че ще дойдат всичките.

     - Един бут за докторите. Друг за даскалите. За кмета и партийния да се окусят, а за нас кокалите и сланинката. Ще набиваме цяла зима.

     Питам го:

     - Тате, отде го познаваш даскала – а той мънка гузен, гузен.

     Адет, какво да го правим! И тук има пръст. Не може да няма. Ще разбера аз – закани се Иван, вдигна кученцето с петното на челото в скута си и започна да си говори с него:

     - На Еличка ще те занеса. Не съм я питал дали ще те иска, но ще те отнеса. Да я пазиш. Някой друг да не я хареса – притисна той телцето, а то се сви и удобно се настани в скута му. Иван го погали по гърба и то притвори очи. Другото се беше изтегнало в краката му и дремеше.   

      „Ако отнеса две, и дядката ще се зарадва много. Ще има да разправя из селото:

     - Внук ми го е донесъл, от границата.

     Ще го научи да клепе по него и като иде в кръчмето да клъвне една ракийка, ще си го води да му показва пътя за обратно. Баба все му се кара:

     - Имаме ракия и вино. Не може ли тук със Спас да седнете на масата. Салатка ще ви направя, и да си говорите, ами в кръчмата ще ходиш?

     - Със Спас – запъваше се дядката – С тоя рушветаджия, не!

    Не мелят брашно те двамата, а са баща и син. Аз приличам на дядката. Той е прав. В кръчмата ще се надлъгват, ще се хвалят, а с тате ще си поговорят малко, после заспорят, докато се хванат гуша за гуша и бабичката да избута дядо в стаята. Мама е много кротка. Чак ми е мъчно за нея. Тате като я погледне, тя знае какво иска. Дядката много я цени, вика ù:

     - На моя син ти слугиня няма да му ставаш! Чуеш ли ме, булка? – и обвинява баба, че не му е родила повече деца, а тя горката тихо плачеше, че не е могла да ражда и е останала само с тате. Като се беше заинатил, че ще направи всичко възможно да не ходя войник. Дядката скочи и за малко да се избият:

     - Само през трупа ми – отсече дъртият – Иван трябва да стане мъж – и посегна да удари тате, та дойде чичо Стамен комшията да им се кара. После цял месец дума не си казаха, докато един ден тате не кандиса и поиска прошка от дядката, даже скочи ръка да му целуне, но дъртият не позволи и отдръпна – припомни си Иван сцената как чичо му Стамен влезе у тях и каза:

     - Абе вие двамата как мислите да я карате? Я си дайте ръцете. Спасе – вика – прошка да поискаш от баща си, чуеш ли ме? – и тате се надигна ръка да му целува.

     Дядо пък се нахвърли върху баба:

     - Ти си виновна, че не ми роди повече деца! Булка – обърна се тогава към мама – с едно дете да не оставаш! Чуваш ли ме. Нищо, че Иван е голям. Имай си едно-две, за да не ти се случи същото като на нас.

     „Бабичката се заключи в стаята, та пък нея предумвахме. Двете с мама много си хортуват по женски.

     - Мамо – чух ги веднъж да си говорят – ми Спас като не ще повече деца, аз какво да направя? – А баба ù вика:

     - Ти, булка, знаеш как? Пък при свършен факт той няма да се сърди. „Но мама смееше ли „факти” да прави. Тате я овиква като куче” – погали отново той мъничкото, а то се размърда в скута му.

     „Така е думата. На тебе никой няма да ти се кара, защото ще пазиш Еличка – Утре ще ù пиша. Каквото и да е. – зарече се твърдо той и си помисли да стане ли да види оня ръбел Мишо, дали се е наспал, и да го помоли за прошка. Чичо Стамен ми е казал:

     - Ти, моето момче, да се научиш да се извиняваш, не като баща си, да се инатиш. Чичо си Стамен ще слушаш и човек ще станеш. – и ме питаше:

     - Искаш ли да ти обясня как се правят симсонки. Ще дойдеш с мен на поляната, хем стрина ти Петра да не ми се кара заради маслото, дето тече. Хем ще те науча да караш.

     „Как можеш да откажеш на чичо Стамен - и ме научи да карам, и да си правя ремонти”.

     Иван се усмихна като си припомни баба му как го ошиба с една жилава пръчка, за това, че бялата му риза беше цялата на пръсти от маслото. Хем удряше, хем викаше:

     - Аз на Стамен ще му дам да се разбере. Умен, умен – та чак глупав – а той през дуварчето вика:

     - Дърто, я остави момчето. Това ще му трябва в живота. Умно е детето. Бързо сваща – хвалеше ме той, а на мен ушите ми растяха.

     „Добродушен е чичо Стамен, но като чичо Кольо, дето е баща на Еличка на приятелките, няма по-добър човек на света – припомни си той вечерите в двора им, на ремаркето на трактора и като че от някъде му замириса на онова прясно накосено сено, върху което се търкаляха вечер и брояха колко живота си отиват с всяка паднала звезда.

     „Колко хубаво ни беше. Никой не ни търсеше. Знаеха, че сме заедно, всички на чичо Кольо в сеното. Само там съм видял такива едри звезди. Колко смях падаше, но накрая на селото, на кого да пречим? А каква група беше нашата. На Шаро. Като ни натовари чичо Кольо в трактора, и ни кара в стопанството, а от там се върнем пеша през селото. Е, пък случая с гъската, няма да забравя никога.”

     Кученцето се стресна и скочи от скута му. Слезе на земята, поизтръска  козината си, направи лека чупка и се настани до другото под пейката.

     „Групата на гъскарите” ни  прекръстиха тогава. „Шаро” отпадна. Луди глави, няма що. По-добре до постоя тук и да си мисля за село, отколкото да влизам при оня наежения в спалното помещение. Той, чичо Кольо, за всичко го биваше. Колко пъти ми е говорил:

     - Ванчо, чичов. Защо не се скараш на баща си. В кръчмето само неговия глас се чуе. А и дядо ти уж е по-разумен, па и той, като се запъне за дребни неща. Все си мисля, че някой ден ще се сбият пред ората, та да им се смее селото.

     - Не смея бе, чичо Кольо. Той ще ме направи мат и маскара, а после ще го отнесе мама. Да правят каквото щат. Аз не се меся. Някой път ми идва на ум, да си взема багажа и да се преместя у вас да живея на ремаркето в сеното. Знаеш ли тате какво вика за мен?

     - Нашият, всички го тъпчат, Гино. Ще видиш. В казармата може и да го бият старите войници.

     „Ето Мишо, какво се е наежил, де да знам, да не стане и това. Тате, ако разбере, че се каня да му се извинявам, с парцалите ще ме изяде. Чичо Кольо ако ми беше баща, е друго нещо. Всичко мога да му споделям. Стрина Къна е много добра. Като мама е. Но нея не я овикват като куче. У тях от пиле мляко ще намериш. Гъски, мисирки, овце, патици всичко имат. А зайчарникът им? Пълен. Пъплят малки, средни, големи. Цяло стопанство са направили. Откъде ни дойде на ум един ден да откраднем една нощ една гъска от техните.

     Цонка ще я измъкне от курника, а ние с Еличка да я сложим в чувала, а после на Петьо в квартирата в Пазарджик ще я сготвим. В тъмното Цонка не я хвана добре и като закряка оная ми ти гъска, като заплеска с крила, не можем да я натикаме в чувала. Такава врява вдигна, че лампата на чичо Кольо в стаята светна и той по долни гащи и с пушката, а стрина Къна по нощница и с фенерчето, а ние ни лук яли, ни мирисали.

     - Дяца, не видяхте ли нищо. Някой беше при гъските – развика се стрина Къна, а Маргарита и Цонка ù викат:

     - Ми ние бяхме в ремаркето да броим колко звезди ще паднат от небето и чухме, че крякат, затова дойдохме.

    Стрина Къна влезе в курника с фенерчето и след миг изскочи навън и започна да нарежда:

     - Господ да ги убие - кълнеше тя - ръцете им да изсъхнат. Гъсока нема, дето го пазя за Нова година да го пълня. Кольо, рекох ли ти аз да станеш, ама ти „жена, абе някой плъх ги е подплашил животинките”, видя ли сега? Ще едът на ората децата, а наще ще гледат.

     А чичо Кольо вика:

     - Къно, ще заколя едно от малките прасенца, да го опечем цяло. Стига си клела. Айде, дяца, нема ли да лягате вече. Петлите ще пропеят след малко.

     Елица после ми вика:

     - Мене ме хвана клетвата. Я пипни да видиш, че ми изтръпват пръстите на ръцете, дето я бутах пустата му гъска в чувала. Сигурно ще изсъхнат. Дайте да си кажем на чичо Кольо истината – аз от тая гъска няма да ям, а Иван също. Цонка си умря от смях:

     - Абе вие двамата акъл имате ли? Ако ще пострада някой от клетвите на мама, то първата съм аз. Айде кой накъде види. Утре вечер ще видим, кой ще яде, кой ще гледа.

     „Ядохме с Еличка, но ни пресядаше на гърлата.” Така си остана почти цяла, ама да си начешем крастата. Около Нова година стрина Къна се сети за гъската и пак взе да кълне, а чичо Кольо я сряза:

     - Абе, жена, още ли не си забравила случая?

     - Чичо Кольо, ние откраднахме гъсока – замънка Елица.

     - Кой вие, бе? – скочи той.

     - Ние всички и го изядохме – започна да плаче тя.

     - Абе, дечурлига, акъл имате ли? Ами в тъмното ако бях стрелял с пушката, щях да ви избия, бе. Като ви се е яло гъска, защо не казахте да заколи стрина ви Къна – зацъка той – Къно, я за Бог да прости гъсока, утре да заколиш една пуйка, да едът децата. Ей, ей! Като кажа, Елице, на баща ти, ще има да се смее – а тя го удари на молби. Нейните родители не са като чичо Кольо и стрина Къна. Не, че са лоши. Но с тях шега не бива.

     Като се разчу за гъската, групата на „Шаро” отпадна. Кръстиха ни „Гъскарите”.

     Иван потърси на небето ония -  едрите звезди, които наблюдаваха нощем. Не видя нито една, но пък си припомни друг случай, от времето преди казармата.

     „Как ходихме по къра вечер. Към „Геленджика”. Всички заедно. Оная нощ никога не мога да я забравя, като днес си я спомням как луната беше осветила цялото поле и компанията по двойки, по тройки се бяхме запътили, да ни пита човек, къде сме тръгнали по кърищата. Еличка, братята ù (без тях кой ще я пусне да излезе). Маргарита, Цонка, Митко, Стефчо, Коци, една сурия народ. Разпръснати по целия път. От дерето като изскочи една фигура и вика:

     - Залегни! – И ни набута в дерето.

     Другите след нас се развикаха:

     - Видяхме ви. Не се крийте! – А ние ни живи, ни умрели от страх.

     Милиционерът и още един ни казаха да мълчим и придърпаха следващите при нас. Цялата група ни арестуваха.

     - На бостана, а? Дини ще крадете. Да! Ама не! Я - вика на другия - Иди доведи Кольо и на тия тримата баща им. Да дойдат тук и да им се порадват, а тоя – посочи ме мен – баща му, какъвто е, ще му насини задника от бой. Спас нема да го довадаш. Утре аз лично ще му кажа. (Имаше предвид какъв е тате. Ако го събуди през нощта, такъв скандал ще му вдигне, че цяло село ще го чуе).

     - Какво да ви правя сега? Вече е тютюнево време. Жените скоро ще додат. Я се заредете, на два реда по човек, та като пристигнат, да се зарадват на помощта, а сутринта ще ви прекарам през селото да ви видят ората.

     На Елица братята му викат:

     - Ние не знаем как се бере.

     - Е тая убавица ще ви научи – обърна се той към Елица – Тя ходи с майка си нощем. Виждал съм я с нея, като се прибират сутрин, като напече слънцето. Ама щом не щете тютюн, тогава утре всички нула номер. Я се виж на какво си заприличал, бе? – Посочи той по-големия брат на Елица, който вечно пазехме да не го хванат милиционерите в града по автогарата и да го подстрижат.

     - Ами, ами. По-добре на тютюна. Сестрата ще бере вместо мен. Щом знае - запротестира той.

     - Най-добре по говорителя началничката на пощата да съобщи да излезат ората на центъра и да ви прекарам аз от там – прекрати спора той.

     „Сега ми е смешно, но тогава ни се бяха изпукали джуките от страх.” Пуснаха ни по живо, по здраво, но една вечер Елица дойде притеснена на наш'то място под дъба на пейката и рече:

     - С гъсока беше лесно. Но татко не е чичо Кольо. Разбрал е за бостана. Някой отишъл пред павилиони и разправял как са ни хванали на къра.

     - Ония всичките, утре у нас. На гости.

     Тя го попитала защо, а той рекъл:

     - Пет чувала дини докарах на три пъти от павилиона. Да ме правите за резил на селото. Баща им продава дините на текезето, а децата ми ходят нощем на бостана да крадат – говорят по центъра. Защо не са ме извикали там да видите какво ще ви правя?

     „А тате, като беше разбрал, така ме би с каиша – присви се Иван и тръпки го полазиха по гърба.” Добре, че беше дядката, та ме спаси. Вика му:

     - Абе, ти не си ли бил млад, бе? Какви бели ми правеше? Аз да съм те бил някога. А и ти, дядов, като го знаеш тоя лудия подмазвач, защо си отишъл да крадеш?

     - Дядка – викам му аз – Ние не знаехме, че има бостан там наблизо – А тате скочи:

     - Не сте знаели ли? За къпини ли сте тръгнали по кърищата по нощите. Нема да излизаш с тая групичка. Ония на Кольо познават всички кърища. Той все с него ги тътри с трактора.

     „Бяха ги наказали два-три дни, но им мина. Групата на Шаро вече имаше ново име „Бостанджиите”. Сега останаха само момичетата. Повечето от групата служим на Родината. Кой накъде види, а аз не къде да е, а на граничната бразда, да ги пазя от враговете…