Дамян и Христина се зарадваха на връщането им. Стояха вечер до късно в градината и Дороти възвърна стария си начин на живот. Иван носеше закуската ù в леглото и както преди я хранеше с плодове и сладолед. Глезенето ù харесваше.

     - Не е ли време за сън? – Гушна се тя в Иван. Утре ще ставаме рано. Хайде, Бебчо! Шампанското ми действа… Нали разбираш? – Захапа тя мекото на ухото му.

     Той чу, че душът спря и я чакаше да излезе от банята, за да влезе той. Тя отвори вратата и го повика:

     - Ела. Двамата ще се къпем! – И смъкна хавлията му на пода – Искам да се любим – дрезгаво каза тя.

     Иван се учуди на държанието ù. Напоследък не проявяваше интерес и си лягаха само с целувка за лека нощ.

     - И аз го желая, скъпа, но не тук! – Леко се дръпна той от ръцете ù.

     Тя го завлече към спалнята и започна да го подлудява с копринените си пръсти. Докосваше сякаш пеперуда го галеше с крилете си и той бързо се остави в ръцете ù. От край време тя ръководеше в леглото. Той едва намери момент да я попита:

     - Дороти, пи ли си хапчето? Ти…

     Тя не го остави да говори. Затвори устата му с целувки.

     - Не се тревожи за това! Отпусни се! – Намери тя секунда да отговори, защото разбра, че той се стегна и всичко щеше да приключи, не както тя желаеше.

     Животът им тръгна по стария начин. Любеха се всяка вечер. Иван проверяваше от време на време противозачатъчните ù хапчета и разчиташе, че тя няма да ги пропусне. Имаше сутрини, когато Дороти беше тигрица в леглото и той се страхуваше, да не би това да се отрази зле на заболяването, но това се случваше няколко дни в месеца и той се успокояваше.

     - Съмна се, Бебчо – сръга го тя в хълбока. Смъкна се по-надолу в леглото и с пръстите на крака си го погали по ходилото. Беше открила преди време, че това му доставя удоволствие и го правеше винаги, когато беше сънен и не искаше да си отвори очите.

     - Не е ли много тъмно и рано? Защо ме будиш. Знаеш, че късно заспахме! По твоя вина… - Гушна я той нежно.

     - Защото те желая. Пак, и пак, и пак! – Рошеше тя къдриците му.

     На Иван всичко това му се струваше подозрително и спря ръката ù в момента, когато щеше да погали слабините му.

     - Дороти – надигна се той да седне на леглото. Облегна се на възглавницата и я погледна право в очите:

     - Има ли нещо, което аз трябва да знам, защото това, което правим, ми се струва, някак си…

     - Това, че се любим, ти се струва някак си. Тогава ти не ме обичаш вече? – Разсърди се тя. Помълча малко и с влажен поглед, който отмести настрани от очите на Иван, каза:

     - Знаеш ли? Моят живот е един часовник с батерия. Но не от вечните. Маркерите ту се вдигат, ту остават същите. Един ден ”батерията” ще свърши и моят часовник ще спре. Аз нямам време, скъпи. Трябва да се наслаждаваме на живота, който ми остава и да наваксваме за напред – Усмихна се тя. Не виждаш ли, че сексът успокоява, а и разхубавява, не смяташ ли? Не ставай глупав! Няма да ме оставиш без „закуска”, нали?

     - Разбира се, че не! – поиска той да отхвърли завивката, но тя я хвана и отново се гушна в него:

     - Ти ще бъдеш сутрешното ми кафе. Ще те изпия на две глътки. Първата в мрак, а втората с вдигнати щори, за да видя как се „червиш” в ръцете ми. Ти няма да пораснеш, Бебчо! Да не би вече да не ме обичаш?

     - Не! Не е това, скъпа. Започваш да ме плашиш. Имаме две деца, а се любим понякога като луди. Не мога на бис до безкрайност…

     Тя не го остави да довърши и обви краката си около него. Иван искаше да я отблъсне, но тя знаеше той как се предава и го направи.

     - Ще закъснея. В сервиза ме занасят, а Дамян се подсмихва под мустак. Това ме кара да се обръщам настрани, да не види как се изчервявам, като каже тихичко „изтрий си поне червилото” и всички се смеят. Дороти, толкова секс ме отвлича от всичко и не мога да се съсредоточа. Само за това си мисля – обтегна се той в леглото, след като Дороти втори път постигна своето.

     - Ти да не гледаш порно, когато ме няма. Станала си мръсница, но това ми харесва! – целуна я той, а тя беше готова да го върне отново там, откъдето започнаха.

     „Божичко!” – Прекръсти се Иван – Жена ми е луда!

     На вратата се почука. Иван скочи. Заметна се с халата. Хвърли завивката върху Дороти, да прикрие голотиите ù, и отвори вратата.

     - Сеньор, извинете ме, но не мога да намеря термометъра, а на Иван челцето е по-топло от нормалното – измънка детегледачката.

     Той затича в стаята на децата. Пипна малкия по челото. Не му се видя, че има температура, но отиде за термометър. Винаги го държаха в едно от чекмеджетата на Дороти в банята. Видя го върху „календара на жената” ( както тя го наричаше). В очите му се набиха последните три дена, преди днешните, зачертани с големи червени кръстове. Не беше забравил през тези дни и нощи, колко ненаситна беше Дороти и докарваше и него до лудост.

     „Ще изчакам и сам ще разбера какво става в моя дом?” – Устрежи се той.

    Върна се в стаята. Тя беше вдигнала щорите и се разхождаше гола из спалнята. Той взе хавлията ù от пода и я хвърли към нея. Дороти не я хвана и тя отново падна на земята. Не попита за детето, но се заумилква край него и му подаде устата си за целувка.

     - Стига вече! Дороти, престани! – Не на шега я скастри Иван.

     - Добре, пиленце! – измяука галено тя – От днес нататък намаляме темпото! Полага ти се! Изцедих те, нали?

     Той не можа да отговори на циничния ù въпрос. Мина през банята, като на влизане заключи.

     „Като разгонена кучка е тези дни. Подлага ме на изпитание, до колко ще мога да издържа и до кога…” – Осъждаше той жена си по пътя за сервиза. Бизнесът вървеше много добре и не беше нужно дори да ходи, но някакъв страх се беше загнездил в него и той не смееше да остава насаме с Дороти по-дълго време и бързаше да излезе от къщата.

     Върна се привечер, децата бяха в градината. Той ги целуна бегло и се огледа за Дороти.

     - Госпожата днес не е излизала от спалнята. Не пожела да се храни – Оплака се детегледачката.

     Той влезе, без да чука. Тя лежеше по корем на едната си страна. Не се мръдна, когато Иван отвори вратата и той си помисли, че спи. Тихо приближи и метна на раменете ù чаршафа.

     Тя, без да се обръща, му проговори:

     - Не ми е студено! Не ме завивай! – И отметна завивката.

     Иван не очакваше такава реакция и поиска да я докосне по ръката, но тя реагира светкавично и той не можа да го направи.

     - Какво ти е, скъпа? Болна ли си? – Загрижено я попита, уплашен от вида ù.

     - Не! Нищо ми няма! Ела тук!

     - Пак ли ще се любим? – Уплаши се Иван.

     Дороти се усмихна. Той седна на спалнята до краката ù и си представи как тя изведнъж може да обхване с тях тялото му. Надигна се е седна на фотьойла до леглото.

     - Страх те е, нали? Няма да те изнасилвам повече, за да събереш материал – изхили се тя зловещо.

     - Има ли нещо, което аз не знам? Различна си. Ако е свързано със заболяването ти, трябва да ми кажеш – Молеше я той, но тя се пресегна през леглото и докосна коляното му:

     - Бебчо, бебчо. Кога ще пораснеш?

     Искаше да я попита за трите зачертани дни в нейния календар, но не желаеше да усложнява нещата. Взе решение да остави това за следващия път, когато Дороти отново се „разгони като кучките”.

     Това се повтаряше на едни и същи дни в месеците, но Иван не набираше кураж, да задава въпроси, а се оставяше в ръцете ù. Той беше доволен, че тя се чувстваше добре и забравяше заболяването ù.

    - Добре изглеждаш, скъпа! Напълняла си. Цветът на лицето ти е много свеж! – Радваше ù се той, приклекнал на леглото, а тя разресваше косите си пред огледалото. Олюля се за секунда, но овладя положението, като се задържа за ръба на тоалетката.

     Свежият цвят на бузите ù се загуби и тя стана бяла като платно. Иван видя това в огледалото и скочи:

     - Лошо ли ти е? Дороти, да повикам ли лекар? Погледни ме, скъпа!!! – Мъчеше се той да обърне главата ù, за да гледа очите, но тя заби поглед в пода и едва проговори:

     - Бременна съм. Този път ще ти родя дъщеря!

     Иван не вярваше на ушите си. Трите кръста от нейния календар дадоха обяснение на въпросите му. Той изкрещя:

     - Ти ме излъга! Излъга ме! Къде са ти хапчетата? – Хвърляше той всичко от чекмеджето на земята – Къде са проклетите ти хапчета?

     - Не знам! Водата ги отнесе нанякъде.

     Иван хвана двете ù ръце и я накара да седне на леглото. Падна на колене пред нея и почти изплака:

     - Защо искаш да подложиш на изпитание живота си? Трябва да направиш аборт! Не желая това дете да те погуби! Скъпа, защо го направи? Дай ми отговор?

     Тя гледаше в пространството и тихо заговори:

     - Не мога да убивам деца! Аз съм майка! Ще ти кажа, че дори ако трябва най- високата цена да платя това дете да се роди! Ще ти даря дъщерята, която ти толкова жадуваш – Заклела съм се в това!...

     - Искам теб, скъпа! Не искам повече деца! Махни го! То ще те убие!... - Искаше да я убеди Иван, но тя твърдо каза:

     - Не! – И заплака.

     Иван се замисли за момент и я попита:

     - Дороти, скъпа! Някога да съм те питал дали искаш да се омъжиш за мен и наистина ли не съм го направил досега?

     С длани и устни попиваше сълзите ù. Беше късно за аборт. Бебето щеше да се роди през януари. Дороти почти не можеше да се движи от тежината. Цялото време прекарваше в леглото и си говореше сама със себе си:

     - Ако ти си дъщерята, която Иван толкова желае, ще те обичам много. Ако не си, ще си отида от света. Твоя живот – срещу моя…

     Времето се влошаваше. Снежни бури парализираха движението по улиците. Машините не смогваха да почистят стария, а новият сняг не спираше да вали. Бялата тишина се готвеше да нанесе голям удар. Бурята от нощта беше оставила следите си навсякъде. Иван се молеше денонощно да премине всичко това и тогава да се роди детето. До къщата нямаше как да пристигне линейка, нито да се придвижи кола.

     Болките започнаха след обяд. Жената от къщата на Христина и Дамян приготви всичко и раждането започна.

     - Искам да държиш ръката ми! – Нареди тя на Иван. Ще повтарям „Обичам те! Обичам те!”. Това ще удвоява силите ми.

     Раждането стана по-бързо, отколкото всички очакваха. Ясен бебешки глас наруши бялата тишина.

     Иван не посмя да я погледне в очите и тя се отпусна на възглавницата. Не проговори нито дума. Не попита какво е детето. Беше прочела отговора в погледа му.

     Детегледачката отнесе в стаята третия им син, а Дороти отказваше храна и всичко останало. Иван се чувстваше виновен, но с нищо не можеше да помогне за дълбоката депресия на Дороти. Тя не желаеше да вижда нито едно от децата си.

     Бурите бяха отминали. Преместиха Дороти в клиниката. Туморните маркери скочиха. Включиха и терапия. Иван не се откъсваше от нея, но тя не се вълнуваше от това. Понякога рошеше косите му, но не продумваше нито дума:

     - Трябва да пиша на тате! – Реши той. За него това беше най-дългото писмо в живота му. Разказа му за живота си с Дороти. Раждането на децата, имената им. Прескочи темата за дъщерята, но му разказа за облачетата, които питаше откъде идват. Очите му се навлажниха, когато искаше да го убеди, че не е променил кръвта си, само за това, че дядо му беше казал, че Родината е една и той не го е забравил. Най-много им написа за Дороти. Обвини се, че никога преди не я е молел за брак, а тя му отдаде живота си и роди трима сина. Разказа им за болестта, която я мъчи. Написа му, което беше останало в душата му от много години назад. „Ти беше прав, тате, че всичко, до което се докосна, си отива от света с много болка. Мама, дядката. Ето сега и Дороти. Богати сме, но и богатите плачат – забърса той с длани потта, която изби по челото му. Всичко идва от едно проклятие, тате. От трите кръста на Елица, с която тя спираше дъждовете. Друго не може да бъде!”

     Дороти се обърна. Време беше за лекарствата. Тя преглъщаше с мъка чашата със сока. Не говореше, но видя листа, оставен на масата и сухо попита:

     - Ти пишеш?

     - Писмо, скъпа, на тате и баба. Ако някой от тях е още жив, ще го получи.

     - И какво им написа? – Оживи се за момент тя.

     - За нас, Дороти. Стигнал съм до там, че исках да се омъжиш за мен, защото много те обичам. Разказах им с какви прекрасни деца му дари и че нашият род не е изчезнал от света. Искам те да разберат, че ти го направи с риск за живота си! Сигурен съм, че ще те заобичат много! Няма начин да е обратното, защото ти пося тук, в Щатите, три семенца от България, а те ще се разпукнат и размножат. Родът ни ще продължи, благодарение на теб, затова макар и толкова късно, още веднъж искам да те попитам, дали ще се омъжиш за мен?

     Тя плачеше. Той забърса сълзите ù с дланите си и зачака:

     - Ела! Облегни се на мен, да те почувствам. От съжаление го правиш, нали? Но дори така да е, като се пооправя, ще го обмислим. Обещавам ти!

     - Тогава ще им напиша, че не си ми отказала. Ако баба е жива, ще ми се разсърди, че имам трима сина, а не съм се оженил. Знаеш ли, скъпа, и друго ще им кажа, че си най-добрата майка на света!

     - Но аз не съм, а ти също няма да бъдеш добър баща. И сега ще ти го докажа. Децата няма да живеят с нас! Уредила съм го! Баща ми ще поеме нещата в ръцете си. Аз не желая да изживея остатъка от живота си под един покрив с тях! Ако ме обичаш толкова, колкото ми казваш, ще се съгласиш с мен.

     Иван занемя за миг.

     - Но, скъпа, ти искаш от мен висока цена за любовта ми към теб! Дороти, помисли си! Та ти доскоро казваше, че си майка и не можеш да направиш аборт, защото ще убиеш дете, а сега искаш от мен аз да ги оставя. Защо, скъпа? Ти си правиш експерименти с мен, с чувствата ми! Не! Дороти! Това не можеш да ми причиниш, моля те… - Почти изплака той – Ако има друга причина, кажи ми я, моля те?

     - Причина ли? Ти да не искаш децата ми да ме гледат как умирам, малко по малко. Знаеш ли аз в какво ще се превърна много скоро. В една развалина. Ще останем само двамата и Джеки. Децата заминават при татко в Мон Реал. Аз не желая да се сбогувам с тях и те моля за същото. Детегледачката ги обича, а и те нея. Тя ще се грижи за тях, така че… Решавай! Щом приключат терапиите, заминаваме на вилата край морето. Не желая никой да ме вижда в този вид! – Твърдо изрече Дороти и се обърна към стената.

     Иван стоеше като закован за пода. Искаше да я гушне в прегръдките си, но не знаеше каква ще бъде реакцията ù. Нямаше сили дори да допише писмото до баща си. Сложи го в плика и го запечата недописано. Не можеше да им каже, че ще остане без децата си. Той вече беше взел решение!!!

                                        ПОСЛЕДНИЯТ ЛЪЧ НА ЗАЛЕЗА

     Дамян и Христина искаха да отсядат при тях на вилата, да бъдат заедно четиримата, както преди, но Дороти не позволяваше и Иван с мъка им отказваше посещения.

     Днес идваха без предупреждение и Дамян със свито сърце затвори вратата на колата, когато Христина се измъкна от нея.

     - Имаме повод. Носим им писмата. Откъде да знаем дали нещо важно няма в тях? Иван не може да я остави сама. Ще му говоря да наеме жена за вилата. Той ще се разсипе край нея – Бърбореше Дамян, преди да влязат в къщата.

     Джеки наостри ушенца, а Иван беше чул, че някой паркира навън и излезе на верандата. Видя ги, но не им се зарадва, защото знаеше, че Дороти ще се притеснява, като влязат.

     Дамян го притисна към себе си бащински, а Христина едва спираше ручейчето в очите си. Иван я погледна и строго каза:

     - Ако ще плачем, няма да разреша да я видите! Не искам да я притесняваме. Заповядайте! – Покани ги той.

     Дороти ги видя през остъклената стена на верандата и нервно опипа главата си. Иван влезе в стаята ù, а гостите останаха в хола.

     - Скъпа! Любов моя! Знаеш ли кой е тук? – Усмихна се той гузно.

     - Видях ги. Защо са дошли? – Студено попита тя.

     - Дороти, те са ни приятели. Защо се притесняваш от тях? Та Христина ти е почети като сестра… Ще те закарам при тях. Моля те… - Говореше ù той и наместваше на главата перуката. С пръсти оправи един кичур, който падна в очите ù и я целуна по челото.

     - Много си хубава! – Излъга я той, но тя не му повярва на комплимента.

     Христина нямаше желание дори да погледне Дороти, а беше забила погледа някъде далеч зад нея, гушнала Джеки в ръцете си. Дамян се доближи до количката. Наведе се и я целуна.

     - Ти хубавееш, госпожице – шеговито каза той. Забравихме се. Носим ви пощата. Говорим си с Хриси, че не сме ви предупредили, че ще дойдем пък тя вика: „Ако трябва да питаме, какви сестрички сме тогава?”

     Христина изхлипа, клекна в краката на Дороти и прегърна коленете ù:

     - Защо не искаш да идвам? Липсвате ни и двамата. Дороти, ще останем тук с вас. Позволи ни! Моля те! Искам да съм до теб…

     - А и Ванчо трябва да си почива. Дошли сме с нещата си – добави Дамян.

     - Срамувам се от себе си, а като ме гледате, ще ви присядат залците…- С мъка се отрони от устата ù.

     - Дороти, дете мое. Не говори така. Да свалим багажа, а?

     Дамян и Иван излязоха и ги оставиха двете сами, а като се върнаха, Дороти ù разказваше как Джеки ù носел перуката и се качвал на рамото да ù я сложи. Всички се смееха, а Иван беше забравил какво беше това. Някаква лекота го обзе, за това, че Дороти продължаваше да говори и да се смее.

     - Скъпа, трябва да ти прочета нещо – държеше той плик в ръцете си, от който извади малко листче. Спас ни е писал. Виж – Показа ù той писмото.

     Тя прибра усмивката си. Очите ù се навлажниха. Пресегна се и го взе. Допря го до устните си и пак му го подаде. Изплува образа на любимото ù дете, на което се кълнеше, че няма да го изостави, а Иван си припомни очите му. Искаше да ги пропъди от съзнанието си, но те се впиваха в него. Заклати глава и махна с ръка „Еличке, ти си едно минало. Искам да си отидеш и да ме оставиш сам с мъката ми” – Обърна се той, за да не види Дороти влагата в очите му.

     Сухото писмо на Спас не загря сърцата на нито един от двамата.

     Дамян и Христина останаха при тях до края на седмицата и се върнаха да приберат новата поща.

    - Ще ти донеса хапчетата. Време е – Надигна я леко и намести възглавницата зад гърба ù – Удобно ли ти е?

     Поднесе чашката със сока и пъхна хапчетата в устата ù. Тя с отвращение ги преглътна и отпи от чашата. Загледа се пред стъклената стена навън. С тъга видя как вълните се плискат по брега. Слънцето прибираше последните си лъчи и небосводът беше като нажежено желязо. Скоро лятото щеше да си отиде. Чувстваше се по есенния ветрец, който идваше от морето и правеше на пяна вълните. Сухи листа се разнасяха по плажа, плъзгаха се във водата и потъваха там завинаги. По плажа имаше малко хора, но и те скоро щяха да си отидат и от веселото лято щеше да остане само тишината и плясъка на вълните.  

     Дороти беше вперила поглед в далечината и наблюдаваше как водата подхвърля като клечки две малки лодки. „Ние двамата с Иван сме като тези две издълбани дървета, които се мятат напред-назад. И нашият живот така върви”.

     Болестта изпиваше силите ù. От толкова терапии платинената коса се беше загубила и на нейно място тук-там бе поникнал лек мъх. От някогашната Дороти беше останало само „морето от любов” в очите ù. Иван не спираше погледа си на нея, но се радваше поне, че е жива.

     Тя не желаеше да се връща у дома, а той не знаеше как да я накара.

     - Есента тук е много дъждовна, скъпа. Влагата край морето ще ти се отрази зле, а и лекарят чу, че каза същото – Държеше ръката ù той.

     „Моретата от любов” се впиваха в него и той бързо отвръщаше поглед от тях, за да не заплаче.

     - Скъпа, ще ти донеса лекото одеялце – Намираше си той повод в тези моменти да излезе за миг да попие влагата в очите си.

     Гледаше се в огледалото, и от ден на ден забелязваше нови бели паяжинки в косите си.

     Връщаше се при Дороти и я питаше:

     - Искаш ли да те разходя по брега – и без да получи отговор, мяташе завивката на коленете ù и буташе инвалидната количка по пясъка. Джеки прекъсваше дрямката си и с лек подскок се настаняваше в скута ù. Тя го притискаше, колкото ù бяха силите и се връщаше назад във времето, когато Спас заемаше всичкото място в сърцето ù, а другите двама сина не получаваха това, което им се полагаше.

     Тя никога не видя цвета на очичките им. Не знаеше желанията им и сигурно те са се чувствали като онези две лодки, които вълните подхвърляха надолу-нагоре.

     Иван я сваляше в пясъка и я заравяше там. Тя обичаше той да сипе по босите ù нозе топлината от плажа. В тези моменти той си спомняше онези крака и бедра, които, само като видеше, предизвикваха болка в слабините му. От всичко това беше останал само споменът.

     - Премести ме, моля те! – Изпитваше удоволствие да го прегърне и той да я вдигне на ръце. Да направи няколко крачки с нея и отново да я зарови. Топлината от тялото му се предаваше по нея и пясъкът я охлаждаше. Изчакваха всяка вечер последния лъч на слънцето да се прибере. Той я грабваше и с много нежност я слагаше в количката. После мяташе леката завивка. Изчакваше Джеки да се настани с лес скок в скута ù и я прибираше.

     - На терасата, или вътре? – Питаше я той, хей така да ù каже нещо. Настаняваше я до стъклената стена, гледаща към морето и преместваше масичката на колелца до краката ù.

     - Хайде, бебчо. Ще се храним! Пробвай сама, а аз ще ти помагам.

     Тя хващаше лъжицата, а той я допираше до устата ù. Нощите и дните течеха под индиго. Нищо не разнообразяваше дните им. Двамата на тъжния бряг и кученцето. Всеки ден отлагаха завръщането. Заваля и слънцето рядко се прибираше оттатък хоризонта.

     - Тъжно ми е без залеза и пусто! – Каза един ден тя – Мисля, че е време да се върнем у дома. Закри очите си с длани и заплака. Иван хвана ръцете ù и целуна пръстите ù един по един. Припомни си как някога те изгаряха кожата му. Сълзите спокойно капеха, но „морето от любов” си беше там, в дъното на очите ù. Той затисна ручейчетата да не намалее „морето” и опита вкуса им с устни. Те „горчаха от сол”.

     - Пак ще дойдем, скъпа! Не плачи! Има и хубави дни занапред, но сега ще се върнем у дома. Пътуваха късно след обяд. Иван избута количката до входната врата. Вдигна Дороти на ръце и я внесе в големия празен дом.

     - Спомняш ли си? Тогава ми каза „Ние в България правим така, когато подаряваме сърцето си на някого, завинаги” . Не съм го забравила, а и ти не ме излъга. Така е! Удържа на думата си.

 Краят на юни 1996 година беше най-тежкият месец в живота му. Дороти отказваше да се храни. Правеше кръвоизливи и трудно възвръщаше силите си. Когато я крепеше, Иван броеше ребрата ù. Един ден тя тихо го помоли:

     - Искам да отидем четиримата на вилата. Сигурно на залеза му е мъчно за мен. Да отидем там на нашето място в пясъка.

     Когато тръгнаха, тя отвори прозореца и махаше с ръка, докато домът им се скри от погледа ù. На вилата пристигнаха късно след обяд. Силите я напускаха. Стояха на верандата и гледаха как слънцето започна бързо да се оттегля зад хоризонта. Скоро щеше да се прибере.

     - Искам да пуснеш любимата ни песен! – Едва чуто каза тя.

     - На Синатра ли? – Попита Иван.

     - Не! На Мина Мадзуни. Онази нашата – Шепнеше. На верандата се разнесе гласът на Мина.

                            „Оставяш ме. Нали? Защо реши така?

                               Нима не те боли, без мене да живееш?

                               От утре започват дълги тягостни дни.

                               Ще чувстваш, че ме няма. Ще плачеш! Разбери!

                               Спомни си ти нашата обич голяма.

                               Спомни си ти нашата първа целувка,

                                и сам реши в тази кратка минута

                                колко ти струва любовта дарена…

     Тя плачеше неудържимо. Джеки ближеше сълзите ù.

     - Вземи ме – Обви ръце около шията му. Иван, препъвайки се в пясъка, я отнесе на брега.

     - Виж! Виж го! Последният лъч на залеза си отива. Време е да поискаш ръката ми – Шепнеше тя.

     Иван се обърна към хоризонта. Смъртта изчака този момент и му отне Дороти завинаги, без той да успее да я помоли да се омъжи за него. Беше 30 юни 1996 година. 7.30 часа. На брега нямаше хора. Иван падна на колене:

     - Дороти! Скъпа! Прав е тате, като каза, че до всичко, което съм се докоснал, си отива от света, с много болка. Така си отидоха мама, дядката, и сега и ти.

     „Над нас, сине, е надвиснало проклятие”. Пред очите му изплуваха трите кръста, нарисувани на земята, за да спре големият дъжд. Той се обърна към небето, крещейки:

     - Елице!!!Не е ли крайно време да ги нарисуваш отново и да помолиш Боговете да спрат сълзите ми! Той, дъждът, е нужен на хората!!!...

     Джеки виеше като малко вълче, което беше загубило майка си завинаги и никога повече нямаше да я намери!

     - Ела, момчето ми! – взе го Иван и притисна до гърдите си – Тя ни остави сами. Теб и мен. Иван раздели праха ù на две части. Едната с Джеки разхвърляха по целия бряг, където тя изпращаше всичките лъчи на слънцето, а другата прибра в най-долното чекмедже на шкафчето си, където пазеше писмата на Еличка, и ù обеща, че ако някога се върне в България, ще я погребе при близките си и ще посади на гроба Момина сълза с дъх на любимия ù парфюм.

     Месец по-късно Иван ровеше в нещата ù. Намери малко сандъче, обковано в злато. Катинарчето беше отворено, а ключето зловещо висеше на него. Отвори го и видя златен медальон с неговия лик от едната страна, а от другата беше празен. Под него беше гравиран кичур от косата му с надпис „спомен от първата ми бременност”. Най-отдолу имаше рамка. Той разкъса хартията и не повярва на очите си. Дороти беше направила цветно копие на единствената снимка на Елица, която той държеше в ръцете си като балерина. Обърна я и прочете написаното на гърба ù.

     „Ти винаги си бил слаб. Сигурно затова толкова те обичам. Нали видя колко силна бях аз? С нокти и зъби до край се борех за любовта си”.

     Той притисна рамката до сърцето си „досещала се е. През всичките тези години ме е познавала, че „течението” винаги ме е носило. Все някой ме е бутал и ръководил живота ми. И този някой беше ти, Дороти, аз бях слаб и страхлив. Даже ме откъсна от собствената ми кръв и ме остави сам. С кого да се боря и защо? Аз зачертах миналото, ти сложи кръст на бъдещето и си отиде! И сега не знам посоката, която трябва да тръгна и ще се лутам в лабиринта, докато изляза от там. Ти трябваше да си до мен и да ми показваш пътя”.

     Прерови още веднъж всичко, но не намери нито дума за децата им.

     Месец по-късно тримата им сина присъстваха на отварянето на завещанието, което Дороти с чиста съвест беше оставила при нотариус:

     „Цялото си имущество и всичко, което притежавам, оставам на Иван, единственият мъж, който съм обичала в живота си” – Дороти.

     Децата му излязоха от съда, без да се сбогуват с него, а той остана сам. Даже не можеше да заплаче, както плачат и богатите.