Лаура и Йоланда

Лаура непрекъснато търсеше агенции, които предлагаха жени, обучени да се грижат за хора с увредено зрение. Имаше проведени вече няколко интервюта, но все си мислеше, че не може ей така, с лека ръка, на предаде дъщеря си на когото и да е. Беше изчела всичко, което успя  да намери, за слепотата. Крепеше белия бастун на Йоланда и тя бързо се научи да борави с него. Лаура отбягваше компании и срещи с познати. Всяка минута искаше да е с детето си, а то се бореше с нокти и зъби да борави с предмети, без да ги вижда. Можеше да напише дори SMS на телефона си по памет и разпознаваше някои от банкнотите чрез опипване. Беше направила успешен опит сама да стигне до метрото с белия бастун.
 –Няма да правиш повече това!-скара ѝ се Лаура, притеснена.-Вече се спрях на жена. Мила и възпитана ми изглежда. Днес ще дойде. Ще спи тук, ако не стане, ще я сменя. Няма семейство. Загубила ги е, а дъщеря ѝ е била на твоята възраст. Надявам се да те обикне и няма начин това да не стане... Та ти си... мъжко момиче! Моето ангелче! Щ се борим...
 Тя не довърши. Старанието ѝ да не го прави пред Йоланда  се увенча с неуспех. Сълзите я задавиха и тя замълча.
 –Мамо, моля те! Ще се борим! Все някой ден може да стане чудо. Знае ли се?
 Днес щеше да дойде баща ѝ, а Лаура не желаеше да го вижда, затова ѝ съобщи:
 –Когато той влезе, аз излизам. Ще го видя, като си тръгне и ще се прибера.
 –Но мамо, ако питаш мен и аз не желая да идва тук. Щом ме изостави, значи, не ме е обичал достатъчно, а и да ме вижда така...Мисля да му го кажа днес. Остани, моля те! Ако ти си тук и аз ще съм по-смела!
 Йоланда подаде ръка напред и намери другата,готова да я поеме.
 –Само заради теб, миличко, но искам да запазиш спокойствие. Той е твой баща, аз съм сигурна, че те обича! Щом ти искаш, ще остана.
 Лаура не беше заличила от съзнанието си предишния си живот с него. Щастливите моменти, когато бяха тримата, се въртяха като лента нощем, когато съзерцаваше белия таван. Не спеше на общата им спалня,а се премести при Йоланда веднага, щом той изнесе багажа. Много време измина от онзи злокобен ден, когато отвори неговия гардероб и нощното му шкафче, а там беше останал само парфюма от дрехите му. И ето днес отново ще се срещнат очи в очи. Това я влудяваше, но в никакъв случай не искаше да пренебрегне желанието на Йоланда.

Фелипе и Мария Хосе

 –Мамо, за да не бъдеш изненадана „приятно“, искам да те уведомя, че ще се женя.
 Тя четеше списание „Ола“ и за миг продължи, но това, което чу, я вдигна като трамплин на крака.
 –Какво? Какво каза? Я повтори!
 –Же-ня се. Това е! Достатъчно вече чаках да се вразумиш и понеже ти не желаеш да го направиш, има само едно решение. Пълнолетен съм, но не съм докоснал нищо от това, което баща ми е оставил за мен, а  и както ти казваш, сме подсигурени за сто живота занапред.
 Тя искаше да го прекъсне, но Фелипе я спря остро:
 –Изчакай ме, моля те! Трябва да знаеш, че се изнасям от тук и ще заживея с Мария Хосе, но ако ти размислиш, ще останем у дома.Ще има и условие, разбира се: само ако с един жест я нараниш или унижиш, връзката между теб и мен се прекъсва завинаги. За-ви-на-ги! Разбра ли ме?
 Тя стоеше занемяла. Този път си да де сметка, че Фелипе няма да отстъпи. Войната продължаваше вече две години, но сега тонът му и заканата, че може да започне живота си с магазинерката, я стреснаха.
 –Сине, да го обмислим, а?-омекна тя.
 Това му даде кураж. Той застана срещу нея иполжи ръцете си върху раменете ѝ. Имаше желание да я разтърси силно и да я събуди от състоянието на величие и недостижимост,в което беше изпаднала.
 Какво има за мислене? Мамо, та аз я обичам! Защо не можеш да ме разбереш? Това е сърцето, което ти си оформила, трябва да схващаш ритъма му. Ти не си ли обичала татко, а и още го обичаш, нали? Иначе защо ще ходим два пъти в месеца на гроба му? Хайде, мамо!-гушна я той.
 Тя положи глава на гърдите му и заплака. Фелипе не каза нищо повече. Притисна я силно и я държа дълго така. След това я откъсна от себе си, но не махна ръце от раменете ѝ:
 –Искам да ти я  представя тук, но преди това двамата, аз и ти, ще изберем пръстен. Сигурен ще съм само с теб, защото те познавам добре.-гушна я той отново.Защо това трябваше да продължи цели две години? Ти сама ще се убедиш, че Мари е прекрасно момиче! Знаеш ли, че съм имал възможност да откъсна това цвете, но не го направих! Желанието ми беше тя да влезе в нашия дом чиста и неопетнена.вярваш ли ми, че исках да ти направя подарък, в замяна на думите, които ти говореше за нея, без да я познаваш? Десет минути ти давам да се приготвиш!
 –Само толкова? Как ще се представя аз като свекърва?
 Фелипе я погледна накриво и тя затича към спалнята си.


–Ето, това е, което ни трябва! Най-прекрасният диамант, който съм виждала в живота си.-посочи тя един от десетте пръстена, които бижутерът беше сложил пред нея.-Ами мярката?
  Фелипе извади от джоба си пръстенчето на Мария Хосе, което беше прибрал от мивката.тя го беше оставила там за да не го намокри и да ръждяса.
 Майка му направи кисела физиономия, когато го подаде на бижутера и за оправдание добави:
 –Едното и другото нямат нищо общо...
Щеше да добави още нещо, но като видя изражението на лицето на сина си, веднага млъкна.
 Като излязоха навън,той отново я предупреди:
 –Мамо,вече знаеш, но за всеки случай от ново ти казвам. Това, което мислеше да кажеш вътре, беше последното за разликата между Мария Хосе и нас. Тя вече е част от семейството ни и всичко мое е и нейно. Избий си от главата това, че е бедна, че няма родители, но ще се убедиш какъв прекрасен настойник е Емилио, нейният хазяин. Мисля, че бях ясен, нали?
 –Добре, добре! Колко ли ще ми струва това, не знам! Ще се старая! Няма друг изход, но ще ми трябва време, за да се примиря с положението.
 –За Бога, мамо! Защоме караш да се страхувам за бъдещето ми с Мария Хосе и да съжалявам, че те убедих да я приемеш?


 Беше неделя. Емилио четеше вестника. Сусана се беше запиляла някъде и Мария Хосе се чудеше какво да прави. Почете малко от една книга и я остави. Пусна телевизора, но като не намери нищо да ѝ хареса, го изключи.
 Беше по пижама, когато някой звънна. Сигурно беше Сузана. На нея ѝ беше станало навик  вместо вместо да си търси ключа в претъпканата ѝ с всевъзможни неща чанта, да чака някой да ѝ отвори.
 Емилио се провикна от хола:
 –Мари, ще отвориш ли?
 Тя зашляпа с неохота, готова да се смъмри приятелката си за лошия навик. На прага стоеше Фелипе.
 –Тя ли е?-попита Емилио.
 –Не, не е. Гостенин ние дошъл. Подранил е. Нали се разбрахме, че ще ходим на кино след обяд?... Какъв е този костюм? Божичко! И с вратовръзка! От къде ги избара?-целуна го тя набързичко.
 Беше свикнала с неговите дънки, спортните му блузки и ризки и този му вид я шокира.
 Емилио го водя и се удари по челото:
 –О-о-о! Колко сме елегантни!! На сватба ли ще ходим?
 –Ти се приготви,пък ще видим къде ще ви водя! А Сузана къде е? Неме гледай така, сваляй анцуга, че бързам!
 –Ако е за ресторант, аз не искам.-уточни Мария Хосе.-А за Емилио не отговарям. Ако ще ходи-без мен и Сусана, защото я няма.
 –Мари, моля те! Сваляй пижамата, защото трябва да сме точни!
 –И какво да сложа? Като те гледам...до теб ще бъда като чучуло.
 Емилио се завъртя пред огледалото в коридора и приготви обувките си.
 –Къде ще ходим?-полюбопитства той, докато Мари беше в стаята си, а той си връзваше връзките.
 –Ще видиш! Изненада!
 След това се смили над него и му пошушна в ухото: „У дома.“
 Мария Хосе излезе с гребена в ръка. Роклята ѝ стоеше добре. Наведе се да измъкне обувките от шкафчето и Фелипе надникна в деколтето ѝ. Нещо в слабините го присви. „ Моя, моя...“

Фелипе спря пред голяма врата, която се отвори,без той да слиза от колата. Мария хосе остана поразена от гледката. В средата на красиво оформена градина изникна голяма къща с грамаден басейн. Полазиха я тръпки. По стъпалата слизаше красива за годините си жена, облечена много изискано. Когато тя целуна Мария Хосе, я лъхна познатото ухание на един от най-скъпите парфюми, които имаше в магазина и който Фелипе беше купил.
 Фелипе искаше да му поникнат крила, да полети към небето и да доведе от там баща си, за да присъства и той.
 –Мамо,ето това е дамата на сърцето ми.-прегърна той двете жени и се обърна към Емилио-Ето това са съществата,които запълват моето сърце!
 Емилио се наведе и целуна ръката, която елегантната жена му подаде:
 –Госпожо, аз съм, така да се каже, бащата на Мария Хосе.
 –Наричайте ме Анхелинес.-усмихна се тя.-Заповядайте!
 Обстановката в къщата още повече впечатли Мария Хосе.
 Емилио се оказа голям кавалер. Стараеше се да очарова майката на Фелипе и успяваше.
 –Ако знаехме къде отиваме, поне цветя щяхме да Ви донесем, а така...-оправда се той.
 –Моля ви се! Идеята беше да бъде изненада за двете страни! Цветята не са проблем. Заповядайте, бих искала да ви покажа къщата.
 Тя следеше реакцията на Мария Хосе. По всякакъв начин се стараеше да я впечатли, за да почувствува тя къде е мястото ѝ. Говореше за художниците,които бяха нарисували грамадните картини, красящи стените и задаваше въпроси, на които момичето не можеше да отговори. Тогава се намесваше Емилио, който впечатли и двете със знанията си за изкуството.
 Мария Хосе видя през прозореца как двама мъже, облечени в еднакви дрехи, подстригваха с електрическа ножица дърво във формата  на човешка глава. Направиха ѝ впечатление големите уши и си помисли, че никога в живота си не беше виждала такива неща. Върна я в действителността Фелипе, който схвана влагата в очите ѝ, а и вече се изнервяше от дългите обяснения на майка си.
 –Мамо, обиколката на музея  приключи! Време е за други, по-важни неща!
 –Фелипе, не съм показала библиотеката...
 –Днес няма да четем!-сряза я той-Ще го оставим за друг път. Ако видят всичко сега, какво ще гледат занапред?
 Видя, че Мария Хосе наведе глава, засрамена от острия му тон и ѝ подаде ръка, за да я насочи към посоката, в която трябваше да тръгнат. Тя стисна здраво пръстите.
 Около голямата, претрупана с посуда  маса, две жени в униформа чакаха знак от г-жа Анхелинес. Емилио ѝ кавалерствуваше, а Фелипе настани Мария Хосе срещу майка си и седна до нея. Момичето беше толкова притеснено как ще се справи със всичко това и от време на време хвърляше поглед към Емилио. Той обаче се държеше катоу дома си и пускаше шегички, на които само Фелипе се смееше. Щастието беше изписано на лицето му. Грабна чашата си с шампанско и вдигна тост. Мария Хосе взе своята. Ръката ѝ трепереше.
 –До дъно!-обяви Фелипе.
 Двамата мъже впериха погледите си в нея. Тя отпи само глътка.  
 –Нали казахме „до дъно“! Виж дали има друг пълна чаша на масата!
 Всички,включително и прислугата, янаблюдаваха. Марияхосе затвори очи и изпи съдържанието. Усети допир до устните си и ги отвори. Нещо беше останало на дъното на кристалната чаша. Фелипе я взе и извади от дъното пръстена. Издърпа стола на Мария Хосе леко назад и я хвана за лакътя. Емилио не разбра какво се случи и седеше на мястото си. Всички останали бяха прави.
 Фелипе хвана ръката ѝ. Отвори пръстите, за да освободи средния и сложи пръстена:
 –Мари,искаш ли да споделиш живота си с мен, докато смъртта ни раздели?
 Видя, че Анхелинес бърше сълзите си и не можа да продължи с това, което си беше приготвил да каже.
 Емилио скочи от мястото си и застана до Мария Хосе. Анхелинес даде знак с ръка и към нея приближи една от униформените жени. Тя държеше квадратна плюшена кутия. Отвори я и взе в ръцете си колието, което беше вътре. Фелипе събра разпилените коси на Мари, а майка му положи украсената с диаманти и изумруди огърлица върху скромното герданче, което Мария Хосе сваляше всеки път,като се миеше, за да не го намокри и то да ръждяса.
 Беше толкова объркана, че не реагира нито на целувките на Анхела, нито на топлата бащина прегръдка на Емилио. Плачеше.
 Фелипе измести майка си и сложи ръце на раменете на момичето. Вдигна брадичката  му нагоре:
 –Дълго време чаках този момент, скъпа!-избърса той сълзите ѝ.-А ти?
 –Събуди ме, моля те!-хлипаше тя.-Но така, че сънят ми да не свършва никога! Защо не ме подготви за това?
 –Успокой се! Аз все още нямам отговор на въпроса ми дали ще дочакаме старините си заедно!
 Мария Хосе беше навела глава. Фелипе отново вдигна брадичката ѝ. Тя го погледна в очите и тихо отговори:
 –Да.