*

Предстои ми учебна практика в рудник „Шаренка” – Мадан.

За първи път слизам под земята – това е подземното ми кръщене!

Майка коментира тревожно  с баща ми за наскоро загинал миньор – притесняват се.

Накрая баща ми мъдро приключва разговора с поредния бисер:

            - Тя тая не се знае, знае ли се - от хасъра може да паднеш и да се утрепеш…

            Прав е – аз пък навършвам седемнайсет и не ми пука!

            На тръгване ми подава шише ракия:

            - Знаеш - не близвам!

            - Занеси я на Марин... Добре е на непознато място да имаш познат…

            А-ха-а-а, Марин!...

            Оня, дето отсядаше в Кирко Караманлията, потомъка на войводата Петко…

Дето работеше из селото наедно със Стамо, сина на стария Караманлия…

Преселниците земя си нямат, затова се прехранваха като наемници.

До  Димитровден чиракуват, сетне секат дърва по къщята.

            - Като дялан камък са и двамата, всичко им иде отръки – хвалеше ги дядо.

            Стамо е дребен и кекав, да го духнеш, ще падне, ама жилав!

Марин не е по-келепир, но е набит и серт, не дава дума да мине по него.

            След време дигнаха сватба - Марин се ожени за Ванка, сестрата на Стамо!

Пустите му тракийци, работлива пасмина, крепят се!...

            Веднъж на саите, дядо ме прати да напоя кобилата на Веран чешма.

Тая чешма навремето прадядо я правил заради овцете - стока без вода бива ли?

Седнал по турски върху каменната плоча над чучура, Марин си похапваше.

Воловете, напоени със студена водица, пърхат с муцуни по елаците…

Скачам от кобилата и току да поздравя, когато той изсъска с нож, насочен към мен…

Размахва ножа и крещи да се махам, че плаша воловете...

Бря, да му се не види, тоя не е с акъла си… как пък да не ги плаша!

Воловете насила не можеш ги махна от водата, камо ли да се стреснат – жега е…

Хукнах обезумял към кошарата, кобилата и тя след мен – остана си жадна горката.

Не казах на дядо - можеше да не стане по-лошо…

            Една заран баща ми си точи бръснача и вместо „добрутро”, изръси:

            - Марин, тракийчето, снощи заклал Стамо Караманлията…

Все едно рече: А бе, Марин взел, че преместил… един стол!

            Преобърнаха ми се червата - историята от Веран чешма бликна пред очите ми!

            - Ха!... Заклал девера си! – запахна баба.

            - Върнал се кьор кютук пиян от кръчмата, пък  Стамо взел, че му се скарал!

Казали, що са си казали, работата станала дебела и колко му е…

            - Боже, Боже, какво доживях! – занарежда баба.

            Осъдиха Марин на петнайсет години, излежа ги за десет…

Кротка и хилава като брат си, с две невръстни деца, Ванка го дочака.

Не мина, не мина седмица и заминаха с децата си за Мадан – изселиха се.

            Марин няма как  ме помни - бил съм шест- седем годишен.

Но аз не съм го забравил - дълбоко в мен беше заседнала онази ужасна история…

            Сега му нося ракийца  – от същата  анасонлийка, дето погреба Стамо…

                                                            *

            Мадан е миньорско селище – десетина блока и общежитие, за такива като нас.

Намерих го лесно - миньорите са като голямо семейство, знаят се един друг.

Още пред блока като бурии ехтят гърлени им гласове – не говорят, а реват…

Професионален дефект - всеки ден се надвикват с грохота на пневматичните чукове…

            Отвори ми 14-15 годишно момче, питам за Марин.

            - Тате, търсят те…

Пред мен застана съсухрен прежълтял човечец с посребрени коси…

            - Търся Марин...

            - Аз съм...

Годините в затвора и подземната работа го бяха преобразили!

Да беше най-много на четирсет, а изглежда петдесетгодишен…

            Обяснявам кой съм, откъде съм, защо съм дошъл и подадох шишето с ракията.

Усмихна се сдържано и ме покани да вляза.

            - Жената е на смяна - ще се посрещаме по мъжки.

            Полека-лека се разприказвахме - кой е жив, кой умрял…

Не се зарадва на армагана, пое шишето, все едно вода…

Късно след обед крясъците, фраскането на врати и прозорци нарасна!

По някое време таванът се разтресе, сякаш да се издъни, жена неистово крещеше...

Марин се усмихна с неудобство и каза да не обръщам внимание…

            - Тук е така, работим на три смени и непрекъснато един влиза, друг излиза…

Та, бил майстор-пробивач, но се канел да запише курс за бомбаджия.

            - Не че тая работа ми тежи, ама прахът е много, силикозата не прощава…

            - Не пробивате ли водно…

            - Заради плана спираме нарочно водата, на сухо го преизпълняваме двойно…

Иначе пари няма… А пустите не стигат, децата растат… Имам и дъщеричка, отиде на тренировка… И двамата се канят да следват… Ти… като завършиш, моментално ставаш началник-смяна… Или и ти ще следваш?

            - Не знам… може и да следвам…

Отгоре пак нещо изтрещя, женски писък ни прикова -  спогледахме се…

            - Ще видя какво става – каза синът и тръгна навън.

            - Остави ги да се оправят!… Лудият Иво е направил глава и скача на брат си…

            Не мога да повярвам: това ли е оня Марин, когото знаех…

Неусетно бе станало два часа и Марин се зае да изпържи яйца за обяд.

Оказа се, че олиото е свършило…

            - Ще се кача да пратя малкия до магазина… Само за момент!...

            Горе всичко беше затихнало – няма шум, няма тропот…

Сигурно обядват и устата им са пълни, че замлъкнаха…

Марин се качи и се забрави…

Шумът се пренесе по стълбището - непрекъснато се качват и слизат хора…

Изпитвам неудобство - нито да стоя така в чужд дом, нито да тръгна да ги търся…

Измина повече от половин час – става ми тревожно…

Надниквам през вратата - по стълбището тичат хора в бели престилки!...

            - Какво е станало? – изтръгна ми се от устата.

              Спря запъхтяна възпълничка жена:

            - Станало, каквото станало, язък за момчето!...

            - Кое момче?...

            - На Марин момчето… Вие какъв сте?...

            Явно, озадачена, че стоя пред вратата на Марин, а не знам нищо…

            - Целият град знае, ти стоиш пред вратата им и питаш!…

            - Случайно съм тук… Не мога да ви обясня… Кажете,  какво е станало?...

            - Двамата братя пак се сбъхтали, а момчето рекло да ги разтърве и...

            - Какво?...

            - Намушкали го, ама кой и как, не знам…

            - Жив ли е?...

            - Издъхнал начаса…

            Краката ми омекват, притъмнява ми, свличам се по рамката на вратата...

Дочувам далечен глас:

            - Момче, момче… к’во ти стана?!... Боже!... К’во ни сполетя!.. Момче!...

                                  До тук – повече не помня нищо…

                                                            *