Снегът капеше. Падаше на големи буци и се разбираше в краката ѝ.  Снегът плачеше... Отиваше си, сякаш.

Тя запретна фустата си. Събу цървулите  и нагази в мокрия сняг. Пред нея реката се разливаше. Самотна, почерняла от кръвта на братята ѝ.  Те бяха седем братя и една сестра. Като в онази приказка.  Тяхната история беше далеч от приказките. От рано останаха сираци. В китното балканско селце нямаше кой парче хляб да им подхвърли.  Селяните им повтаряха, че родителите им са виновни. Да не бяха ги налюпили толкова много.  Тогава най-големият брат започна работа при мелничаря. От ден, на два той израстна строен и красив момък.  Старият и свадлив мелничар се разболя и когато падна на легло  остави мелницата в ръцете на работния Стоил.  Така бедните сирачета без коричка хляб се превърнаха в източника на брашно за цялото село.  Но доброто сърце в себе си злоба не таи...

Тя нагази в ледената река.  Сълзите ù се разбиваха с тих плясък в мътната вода. Реката притихна. Чакаше я.

И после се появи Исмаил Ага.  Хареса я. Тя него не.  Братята й я успокояваха. Ние сме седем, какво може да направи този престарял турчин в това забутано село.  Най-малкият ù брат, Стамат се готвеше да  замине да учи в Одеса.

Еничарите дойдоха  по изгрев. Заклаха двама от братята ѝ в леглото. Останалите се бориха до колкото можаха.  Изклаха ги като животни и ги метнаха в реката.  Тя седеше насред мелницата и всичко покрай нея бе брашно и кръв. Тръгна към реката. Тръгна при братята си.  Реката я прегърна. Тя пое дъх за последен път.

След  ден, два селяните се приближиха до злочестата мелница. Завариха я празна, окървавена, пуста с разпрани чували с брашно.  Пръв престъпи Огнян. Селският лихвар. Клекна, отвори една бохча и започна да сипва брашно в нея.  След час, два в мелницата имаше само засъхнала кръв и голи, самотни стени.  Дори снегът бе изчезнал.

П.С. Добрият писател знае кога да не пише.