Снегът капеше. Падаше на големи буци и се разбираше в краката ѝ. Снегът плачеше... Отиваше си, сякаш.
Тя запретна фустата си. Събу цървулите и нагази в мокрия сняг. Пред нея реката се разливаше. Самотна, почерняла от кръвта на братята ѝ. Те бяха седем братя и една сестра. Като в онази приказка. Тяхната история беше далеч от приказките. От рано останаха сираци. В китното балканско селце нямаше кой парче хляб да им подхвърли. Селяните им повтаряха, че родителите им са виновни. Да не бяха ги налюпили толкова много. Тогава най-големият брат започна работа при мелничаря. От ден, на два той израстна строен и красив момък. Старият и свадлив мелничар се разболя и когато падна на легло остави мелницата в ръцете на работния Стоил. Така бедните сирачета без коричка хляб се превърнаха в източника на брашно за цялото село. Но доброто сърце в себе си злоба не таи...
Тя нагази в ледената река. Сълзите ù се разбиваха с тих плясък в мътната вода. Реката притихна. Чакаше я.
И после се появи Исмаил Ага. ...