Куп очи –

 купувачът на очи събрал е,

          ала очите на купувача,

                    никой не видял е.

Ден Трети -

- Колко?

- Хиляда.

- За едното?

- Не. За двете.

Вдигна сведените си клепачи и оголи очи. Червени, опърпани нишки насичаха бялото у тях; капчици от размесеното им натежаваха на долния клепач. Погледът на бездомника изчезна в мрака – към неподвижната и тъмна фигура отсреща.

- Значи не искаш…

- Не.

- Да вземеш перлите, вместо…

- Не искам.

Повдигнатите клепачи се сведоха. Понечи и не пое дъх, утаи се, после изпитото лице се прибра в себе си. Едва, едва кимна. Това бе най-добрата му сделка; най-добрата, която бе правил някога. Тъмната фигура отсреща се раздвижи и пристъпи към него…

Кой -

Говори се, че когато купувачът на очи влизал в града не било дори и утрин. Навел се над непробудилата се трева и обрал с ръка росата й. Сетне закрачил навътре към все още спящия град.

Говори се също, че никой не видял очите му. Но, логично е, за да е възможно да не успееш да видиш нечии очи, някакси преди всичко, да успееш да видиш притежателя на тези очи. Следователно, това което се говори, няма как да е истина, защото по-късно се намерило един или двама да си припомнят, че не е било, някой да казва, че е виждал купувача на очи.

И от всичко, така и не се разбра, което си е съвсем нормално, кой изобщо е видял купувачът на очи да влиза в града.

Ден Първи -

Идваше рано, но за мен винаги влизаше в бакалията ми с утринта. Бе все първият посетител. Онази сутрин също. Казвам посетител, а  не клиент. Не че не купуваше. Купуваше. Всички купуваха от мен. Но аз гледах на него с други очи. Винаги ми беше някак като гост. Припалвах ли печката в тъмната утрин, припалвах я и за него; заръмжеше ли, запукаше ли кафето отгоре й, пукаше и за него. Дойдеше ли, винаги се задържаше. Не защото нещо заради себе си. Напротив. Причината беше в мен. Аз го заседявах. Всяка сутрин. Както и онази.

Слезе бавно от колелото, свали тежкия фенер от кормилото, единственото, което намираше за ценно и го взе със себе си. Килнато встрани и опряно у дървото, посипано с изоставени от някому и взети от него вещи, колелото остана да го чака отвън.

Камбанката при входа на бакалията не звънна. Все влизаше така, сякаш не влизаше; сякаш влизаше никой. Денят му беше свършил с преваляването на една нощ. Измръзнал, уморен, мръсен и дъхащ на смет, изведнъж, забързано се насочи към мен, правеше го винаги, и никога не ме доближаваше преди церемонията си. Спря се и затърси монета в джоба. Измъкна една, вдигна я над челото си и се опита да види каква е. Другата му ръка бе провесена от тежкият, невключен фенер. Две цепнатинки - мидени черупки, понечени, но неотворени, не разпознаха монетата. Усмихна й се, усмихна се и на мен, и ми я подаде.

- Нали толкова?

- Да.

- За една бира?

- Да. За една.

Подадох му бутилката с бира, а той с опакото на фенера освободи гърлото й. Повдигна я и отпи. Отпи жадно и малко. А после я остави на тезгяха пред мен и внимателно я побутна встрани. Рече познатото:

- Добра сделка направихме с теб, момче. Добра сделка! – колкото до очите му, вече не бяха тъй свити и мъчително протегнати във взор, а ведри, и поне за частица от миг, готови да бъдат радост и смях.

Аз огледах стоката си. Така е сутрин при мен, не ми пречи да си имам гост и да се улисвам в работа. На него, знам, също не му пречи. Той си гледаше бирата, а аз стоката.

Стоката! Когато пред очите ти е новата стока, това е благо. Да ти кажа, довери се на очите си, те ти дават толкова много. Посегът на погледа е тъй нежен, че не докосва вещта, а само се плъзва по нея, гальовно я обгръща и облича в ефирна премяна. А щом я напусне и погледът се отмести, окото взима вещта със себе си.

Улових го, не бе след дълго, когато се окани да си ходи. Беше си изпил бирата. Рекох му:

- Едно кафе?

- Кафе!? След бирата, о не! Или …да. Кафе, добре. Мерси – и потърка ръце една в друга; аз му подадох топлата чаша, той я поде с шепи. – Много обичам кафе. Не колкото бирата, но много обичам кафе. Те ми носят късмет – кафето и бирата. Ти намираш своя късмет тук, докато продаваш. Това е твоят късмет. Аз намирам своя там отвън – и посочи с глава съмналата се утрин – Но ти знаеш – и се засмя.

- Значи и кафе, и днес може би ще намериш хилядите пари.

- Не хиляди. Хиляда. Хиляда пари. Ти знаеш. Ще ми стигнат да си купя къщурка с малък двор – декар, два. И друго колело, че то това, виж го, отива си…, но ти знаеш.

- Да, знам.

Толкова рано не чаках много клиенти. Затова засърбахме по едно кафе, топлехме се на печката и приказвахме за хилядата пари. Те значеха всичко, значеха предела, значеха онова, което не е отсам. И така си приказвахме за всичко, което започваше с хилядата пари, докато бакалията започна да се пълни. Тогава той неусетно си замина, а аз започнах да продавам. Имах най-добрата бакалия в града, с най-добрата стока – прясна стока, качествена стока. Също, бях най-добрият бакалин в града. Успявах да продам винаги повече, отколкото клиентът си беше наумил да купи. В града никога не съм бил събитие, но знаех, че очите на всички са вперени в моята стока. Но това е, защото познавах клиентите си по-добре от съпругите и съпрузите им: какво искат, какво не искат, как го поискват, кога им се приисква, всичко. Ако знаеха колко добре ги познавам, щяха да спрат да идват при мен. Но как да ти кажа, някак е противоречиво, може би защото съм малко унесен в продажбите си, аз не виждам клиентите си, не виждам нито един от тях. Те бяха просто клиенти.

 Защо -

Всички знаят, че нашият град си има фантазьор. Фантазиите на нашия фантазьор са безкрайни. Един пример:

Една неделя, по време на литургия, както се бяхме събрали всички в църквата, както отчето си пееше, фантазьорът на града изникна до него, отмести го встрани, и с блеснал поглед, и голо чело, надвесен върху ни, от амвона ревна с пълно гърло:

- И ще дойде ден, и ще дойде час, ще дойде онзи, който ще види вдън душите ви, и каквото сте потаили там, и каквото сте скрили, ще е било напусто, разбирате ли ме, ще е било напусто.

Преди -

Говори се, че си имал момиче. Говорят, че му била като подарък. Той и се отнасял с нея като с подарък. Това отдавна, още преди бакалина да се появи в града и да отвори своята бакалия. Между впрочем, бакалина, това съм аз. Моя милост е млад и може да се каже съм нов в града. Но да се върнем на нашия герой.

Говори се, че й купил обеци. Всъщност купил й две перли, а перлите направил на сълзи. Две обеци – две перлени сълзи. Шегувал се, че и били сватбен подарък. Щял да й ги даде, когато се омъжи. Казвал: “Имам предвид, не за мен, за когото се омъжи. Тогава ще й ги дам.” Така казвал на другите, така казвал и на нея. А дотогава й подарявал по едно лале всяка утрин преди работния й ден.

Говори се, било утрин, отишъл до павилиона за детски играчки с лале в ръка и питал за нея. Била избягала с някого си същата нощ. За лалето не става дума, не могъл да й даде перлените обеци. Стискал ги в шепа, кой знае откога, сигурно откак ги е направил, и така, както ги стискал, се обърнал и си отишъл. А лалето, къде отишло, къде паднало, никой не видял.

(Тогава той не бил това, което е сега. Не бил бездомник, не бил клошар. Имал си дом и работел в едно златарско ателие на главната улица. Бил ювелир. Най-добрият ювелир в града. Имал най-точното око. Но това било някога.)

Говори се, че сетне се прибрал в ателието. Прибрал се и се заключил. Спуснал щорите, пуснал завесите, изгасил светлините. Потулил се. Останал там през целия ден и през цялата нощ. Никой не знаел какво правил вътре. На сутринта когато излязъл, ателието било празно. Как станало това, никой не разбрал, но вътре нямало нищо. Ей-тъй, стоял си пред ателието и стискал левия си пестник. Колкото до очите му, очите му си били там, където били и преди – на мястото си. Но били слепи. Тъй се говори.