Куражът
Всички знаят колко е важно да имаш сигурен човек до себе си. И когато изпаднем в трудна ситуация, да ни подкрепи. Дори с една усмивка или дума. Но май необходимо е за жените. Защо мисля така ли? Ами...
Подготвяме се да излизаме с жената. Аз да плащам сметки, а тя на шопинг терапия. Докато извади дрехите от гардероба и направи дефиле с въпроса „Това ли да облека?”, аз си чета в сайта, хвърлям И по един бегъл поглед и казвам след всеки тоалет – Да. Знам я наизуст как изглежда с всеки един. Дори с какво бельо и отива. Станал съм тесен специалист направо. Докато най-накрая не стигне до дежурното – „Ами няма какво да облека”. Тогава аз вече я оставям сама да избира, обличам се и излизам. За пет минути съм на позиция, платил съм сметките и дори я чакам още един женски момент. А знаем той колко е „къс”. Ето я най-после. Облякла се спортно и се носи щастлива. Все едно не е имала с мен „секс сеанс” сутринта, а с мъжа от мечтите си. И ме пита:
- Кажи ми, добре ли изглеждам?
При което аз я разстрелвам.
- Как изглеждаш. Толкова се приготвяше и накрая това. Можеше поне да ми кажеш и аз да се облека така. Сега не сме в синхрон. Трябваше и двамата да сме или спортно, или официално облечени.
- Ааа, ти не ме окуражаваш. Можеше да кажеш, че изглеждам добре.
- Аз не казвам, че изглеждаш зле. Само че сме в различен стил. Но и не мога насред улицата да те оКУРАЖа. Сутринта нали те оКУРАЖих, сега като се приберем, ще го направя пак. Колкото пожелаеш и издържа.
- Ама ти само за това мислиш и говориш. Спри се вече.
- Ще спра като се пенсионирам. Тогава ще ми се молиш да те оКУРАЖавам, ама няма. И ще му пееш песента „Стани ми, стани, що ми сладко спиш...” Ама няма да има...
- Уффф, аман от теб. Само се хвалиш. Ще те видя като се приберем. На думи си герой, ама ще те пробвам днес до къде ще изкараш.
Отиваме да правим шопинг. Егати и думата. Едно време му викахме – да пазаруваме. Сега – шопинг. На мен ми звучи като сафари из Шоплука. (без да обиждам родените в този край). Имаме си един магазин в града – „За 1 лев”.
Или както видях, че го наричат в Пазарджик „ Евроленд”. От него си купувам маратонки, на работа да ходя. Че с хубави обувки не си заслужава. Може да си сменят краката. Вътре три модела. Различни по цвят. Викам на жената:
- Кой да взема? (Който И хареса, а аз избирам от другите).
- Ами и трите са хубави. (Разбрала ми е тактиката).
- Хайде да вървим. Ще докарат и по-хубави.
От там право в цветарския магазин отиваме. Искала да си купи саксия. Домът ни е като в оранжерия. Пълно с цветя. И един пън. Аз де. Влизаме и аз да се покажа, че мога да давам КУРАЖа си и навън, взимам няколко големи продълговати саксии. При което жената ме гледа с поглед „Легени не ни трябват”.
- Виж, ето. Ще прехвърлиш по няколко цветя на едно място. Ще спестиш място. Все едно си в Япония.
- Ти подиграваш ли се с мен?
- Не бе, жена. ОКУРАЖавам те да пазаруваш.
- Ааа, така ли! Хайде тогава.
Излизаме и ме повежда... право в златарския магазин. Където без много мрънкане и оКУРАЖаване купих златно синджирче. Те така с мене. Сега си знам. Ще си оКУРАЖавам само в къщи. Колкото ми поискат. Навън само без жената. КУРАЖ да има и за другите нуждаещи се.
© Христо Костов All rights reserved.
..хехехе.Навярно си окуражавал и там нуждаещите се 
