Sep 8, 2014, 5:21 PM

Кутийката 

  Prose » Narratives
749 0 2
27 мин reading

Имах една кутийка. Всъщност още я имам, но се правя, че това не е така. Просто искам отново да съм нормален. Искам да се будя сутрин и да си пусна небивалиците на Люба Кулезич. Да ям не каквото си пожелая и да карам шкода. От старите, дето двигателят е отзад, а отпред багажникът. Това е от малкото коли, които не успявам да си представя. И искам, най- много искам, отнякъде да се появи някой, който няма триъгълна глава. Сложих си пръстена. Залостих за всеки случай бункера, легнах и се завих презглава. За жалост нищо не мога да направя, ако не бях аз, то щеше да бъде някой друг...

 

 -Търся Йода. Здравейте! - Бях влязъл в един антикварен магазин. На витрината се виждаха детски играчки. Затропах с крака да падне снегът от обувките ми и си свалих шапката.

-Нямаме. Преди седмица пак мина един за йода. Никога не сме имали.Имаме Шрек. Ей там де е. Имаме и Буда, оня дебеличкия.

-А, Йода кога? Тоест може ли да се поръча?

- Виж, момче, първо не знам какво точно е йода. Дай мостра, нещо, снимка. Какво е Йода. Знам, че е някаква играчка. Идват, питат за него, нямам. Казах ти какво имаме. Имаме всякакви неща, само от йода няма. Дай телефон, ще кажа на сина да го търси и като има нещо ще ти призвъня. Чакай запиши моя, и ти ми звънни, ако видиш моя номер.

-Записвам.

-Нула три осмици, седем, шест, двайсет и три, осемнадесет.

-Добре, записах, малко ще огледам- казах и се наврях навътре. Тоя продаваше всичко. Бедняците, старците и наркоманите носеха в оказиончето каквото имат. Едните продаваха древните менци на бабите си, другите дъртите си грамофони, а наркоманите каквото са отмъкнали.

На една лавичка имаше стари лупи. На камара. Взех една и както правех като малък, започнах да наблюдавам през нея косъмчетата растящи на пръстите ми. Така се бях вглъбил в тази важна дейност, че се постреснах от гласа на продавача. Той беше груб и явно му бе писнало от навлеци.

-Ей там, посочи с ръка едно кьоше, там има нови неща. Днес ги донесе един мъж. От Холандия били. Пет музикални кутии, инкрустирани с кост. Като ги навиеш и писукат. Едната не работи, а една няма ключе за навиване. Давам ги на 10 пари бройката работещите, другата е пет и оная без ключ и тя пет.

Дремеше ми за неговите кутийки. Макар и антиквар, в момента търсех Йода, Дарт Вейдър, или Ар ту ди ту. Много се продаваха. Търсех и малки куклички от дърво, както и стари порцеланови кукли. Имах малко магазинче онлайн в английски сайт, и там продавах каквото можех. Вървеше в общи линии. Продавал съм и скъпи находки. Например порцеланова кукла от Galluba and Hoffman, намерена от мен за двайсетак и продадена за 1500 лири. С този бизнес си плащах наема, плащах си тока и интернета, както и задължителната бутилка Бушмилс на всеки 3 дена. Все пак отидох до ъгъла и клекнах при кутиите. Още стисках и лупата в ръка. Взех да въртя ключетата. Почна някаква нелепа баварска мелодийка и нямаше спиране по никой начин. Идеше ми да ударя проклетата кутия в земята. Оставих я настрана и понечих да стана, да ида по далеч от този ужасен шум. Тогава забелязах на пода, зад тези сандъчета, съвсем миниатюрна метална кутийка. Наведох се отново и я взех. Тежеше страшно много. Беше нещо от сорта на 5 на 5 сантиметра, но как само тежеше. Взех да я оглеждам с лупата. Аз разбирам от метали. Знам кога нещо е сребърно, знам печатите, познавам златото, месинга, бронза, но това нещо не можех да кажа със сигурност какво е. Бе сива, не блестеше и имаше красива патина, цялата покрита с приятни зелени отенъци. Баварската дандания спря, но аз продължавах да оглеждам находката си. Вече бях сигурен, че е находка. На дъното видях символи, приличаха на някакво клеймо. Съвсем непознато ми беше това. Като йероглиф. Много красива плетеница от линии и без цифри. Понечих да отворя кутийката и тогава пак оня дрезгав глас ме стресна.

- Какво става? Ако ще вземате нещо, вземайте, затварям за половин час. И аз съм човек, отивам до кенефа.

Обърнах се към него с лупата на окото. Сигурно съм изглеждал забавно с такова огромно око. Но на него не му беше никак смешно. Явно нещо го напъваше.

- Да! - казах - ще взема ей тази кутийка за енфие. И размахах находката.

Той я погледна учудено и измърмори:

 

- Тая, кутийка откъде я взехте? Не помня да са ми я носили... Сигурно е изпаднала от ония музикалните. Трябва да я разгледам, не мога веднага да кажа какво искам за нея.

Последните му думи бяха придружени от особена гримаса на болящ корем. Усетих, че това е моят шанс.

- Вземам я! - обявих - Обикновена холандска кутийка за енфие е. Не е сребърна, нито златна. Вероятно е алпака.

Не го лъжех. Не знаех каква е, но не бе ценен метал. Е и алпака не беше, при тази тежест, но аз все пак казах думата - "вероятно". Той не я беше вземал в ръка и не знаеше, че тежи. Ето тука си признавам. Измамих го малко. Съвсем хитро го метнах и това не остана без последствия. Разбрал съм едно нещо, всяко, дори дребно неправилно действие, носи последици. Просто носи и това си е. А конкретно тези бяха сериозни повярвайте.. Гримасите му зачестиха и той започва да се извива нервно насам натам. Явно след малко щеше да стигне връхната точка и изведнъж се разбърза.

- Давай там, десет кинта. И след половин час пак ела, ако ще гледаш други неща. Невъзможно е да не затворя.

Знаех, че е невъзможно. Личеше му.Дадох десетачката и излязох с онова усещане, което е познато само на антикварните маниаци. Само те познават прекрасната тръпка по тялото. Напрегнатото очакване за ценността на нещо древно и непознато. Нещо което те са докопали преди другите и което стискат в ръка, бързайки към усамотено място, близо до компютър с интернет. В съня си минах през Билата, подбрах една бутилка четири рози, пакет бадеми и се прибрах. Заключих, пуснах компа, напълних чашата с лед и си налях. После извадих кутийката. Държал бях много кутийки през живота си.Всякакви. Кутии за енфие, сребърни, позлатени, кутии за пури, от абанос, от слонова кост. Най-запомнящата се кутийка която съм държал, беше една кутийка със скъпоценности на жена ми. Бившата ми жена. Кутийката беше наследство от нейната майка, на нейната майка и бе пълна с посребрени колиета, пръстени, обици и прочие боклуци. Бях я взел със себе си, да я покажа на един експерт, понеже кутията бе, по мое мнение от преди 1800 година и бе сребърна. За жалост, тогава именно я поставих на капака на колата си, докато отключвам и съм я забравил там. Като съм тръгнал е паднала. После се върнах и трескаво я дирих, но я нямаше, бяха я откраднали. Но я бях снимал. Казаха ми, че е от 17 век и струвала между 10 и 20 хиляди паунда. Помня, че краката ми се подкосиха. Тогава ме напусна и жена ми. Тя не повярва. Реши, че съм продал ламаринените и наследства и те всъщност не били,както тя каза в съда, посребрени, а сребърни и даже имало златни, което бе пълна лъжа. Тя просто си търсеше повод. Но както и да е, мисълта ми беше, че не бях държал досега такава като тази кутия. Имаше нещо интересно при нея. Тези орнаменти, бяха много красиви, но и някак странни. Нищо познато. Отворих я и леко се разочаровах. Отвътре тя бе бяла, напълно бяла, сякаш покрита с бял порцелан. Не бе пожълтял от времето, което беше лош знак. Кутийката бе нова. Поредното китайско менте. Недоумявах защо тежи толкова. Може би от порцелана. Стените и бяха дебели поне два милиметра. Но какъв бе този метал. Реших да го покажа на един даскал по металознание в университета. Захвърлих я огорчен на рафта и се концентрирах над питието. Не пиех чак толкова много, но не пиех и малко. Всъщност какво може да прави един човек, на близо четиридесет години, без семейство, изоставен, обявен за крадец и на това отгоре обсебен от антикварна мания. Едно от нещата, които можеше да прави, бе да се налива. Бая се налях тогава помня. По едно време пуснах телевизора. Даваха Кеворк и на гости му беше някакъв политик. Сещате се, едно от онези долни същества с бяла коса, което говори колко е загрижено за бедността на хората, а всъщност е тъпкано с пари до козирката, лобира за всеки който му размаха пачка долари и си подлага задника за всяка изгодна за сделка, най-вече на тези които превръщат хората в роби. Като видя политик и нещо ми става. Иначе съм кротък човек. Тия нещо дрънкаха и разбрах, че приели закон, да декларираш всичко по старо от 50 години, което притежаваш. Тоест искаха да знаят какво имаме по къщите си, и да го обложат с данък, а защо не и да го конфискуват. За нерегистриран предмет, имало глоба и три години затвор?! Мен трябваше да ме тикнат за две доживотни в такъв случай.

Какво да се прави, управляват ни идиоти. Мислено видях нелепата картина, как всички си изнасят покъщнината към музеите.Как, нещастниците си проверят мазите за всеки случай да няма някоя забравена бъчва или хурка на сто години . Всички бабини ковьорчета, чайници, задължителният"сингер" нейде на тавана, вазички, пепелници, черги, дюшеци, възглавки перушини, дрехи, обувки, снимки, дрънкулки, мебели, гърненца, стар фаянс, музикални и прочие инструменти, тенджери, черпаци, родови спомени и разни предавани поколения фамилни вещи, ордени, значки, грамоти, абе изобщо каквото се сетите, бе замъкнато от изстрадалият народ за деклариране. Дюшеметата също бяха разкъртени, дъска по дъска - нямаше начин да не е на сто години, резбовани тавани и прочие, икони, дръжки на врати, лампиони и... да, дограмата от прозорчето на селския клозет с уникалния райбер също замина в музея за опис.

Изведнъж ми се прииска да имам автомат. Като онзи в който ми зачислиха навремето в казармата. Ак 47, 7.62, 39 милиметров. Още помнех моя. Цевта му беше постоянно пълна с пръст, понеже се подпирах на приклада, а дулото потъваше в земята. Тогава бях пълен пацифист, а и сега съм, но знам, че самозащитата и агресията са различни неща. Та представих си този автомат съвсем ясно и изкрещях към екрана в пиянски яд и дива злоба- "Ей сега, ако имах тая пушка, щях да ви направя гъза на решето, отрепки продажни, долни глисти!!

И до мен, точно до лакътя ми, облегнат на подлакътника на креслото в стил Луи шестнайсти, което купих от една разпродажба по Евау, се появи... моят изстрадал автомат от казармата. Вижте, ако смятате, че си измислям, ви призовавам още сега да захвърлите това четиво, и да се занимавате с други неща, понеже аз съм здравомислещ човек и съвсем не съм луд фантазьор. Всъщност знам, че никой не чете това, та и никой не може да го захвърли. Но ми се искаше да споделя живота си на хартия. Та аз съм прагматик. Когато видях автомата, и ми спря сърцето. Дъхът ми спря, казвам ви честно. Стана ми студено и се уплаших. Изпари се и целият ми яд. Винаги ми се е струвало странно това, че в анимационните филми героите си потъркват очите като нещо не вярват. Какъв е смисълът, съм си мислел. Сега и аз самият ги потърках. С два юмрука ги потърках и краката ми трепереха. Автоматът си седеше облегнат на креслото, напълно истински. От дулото му висеше снопче трева и бе натъпкан с пръст. Това си беше моят зачислен автомат, който сдадох при "увото 2004" и не помнех серийният номер иначе щях да си го докажа. Ако си бях представял подобна ситуация, сигурно съм си мислел, че ще излетя от нас със огромни скокове, крещейки и съобщавайки на всички какво става, и че някакъв предмет се е материализирал ей така в къщата ми, насред хола. Но не го направих. Просто посегнах и взех автомата. Махнах пълнителя, който беше празен, както го и сдадох, и дръпнах затвора. В цевта нямаше куршум. Някак си не бях сигурен и разглобих целият автомат на няколкото му съставни части, за да се уверя. Беше напълно безопасен. Въпросът бе, какво правеше при мен, как така, откъде накъде??? Какво става с този свят си мислех? Живееш си тихо и кротко, слънцето си изгрява и залязва, така както го е правело хилядолетия. Хората се раждат, живеят, веселят се, страдат, умират и изведнъж от нищото се появява моят автомат от казармата, в този материален свят, в който чудесата са невъзможни.

Поне дотогава си мислех, че са невъзможни. А дали бяха просто чудеса? Дали не беше нещо напълно закономерно, нещо което има логическо обяснение, но просто аз не го виждах. Взирах се в разглобения автомат дълго време. Реших да го сглобя и не можах. Бях забравил как става. Срам за един ефрейтор, какъвто се уволних. Пуснах ютуб, изгледах няколко клипа, в които някакви афганистанци сглабяха и разглабяха калашниците си и го сглобих. Направи ми удоволствие. Кеворк отдавна беше свършил. Даваха някаква турска помия и угасих телевизора. Отново си налях от бутилката и го изпих на екс. Чувствах се странно спокоен. Само ако се поставите на мое място, може да разберете какво ставаше в главата ми. В къщата ми се появява нещо от нищото. Осъзнавате ли това? Нещо се материализира ей така.. Размишлявах доста и се сетих за думите си преди появата на пушката. Аз я поисках. Просто си я пожелах. И като някое малко дете, което си играе в пясъчника, реших да си поискам още неща. Познайте какво си поисках! Поисках си Гленфиш Джанет Шийд Робъртс Reserve 1955 година!! Това уиски струваше 94 000 долара бутилката! Казах гласно- " Искам Гленфиш Джанет Шийд Робъртс Reserve 1955 година" Нищо не стана. Взех да се оглеждам наоколо, около креслото, масата. Нямаше бутилка. Хаха, глупако си казах, ти се побъркваш. Но после видях отново калашникът и нелепата трева стърчаща от дулото му. Отскубнах я и стиснах глава между коленете си. Сигурно се побърквах и не го знаех. Обикновено така става с лудите. Те съвсем не знаят, че са луди и настояват, че не са, но околните виждат реалността. Изтръпнах. Явно бях луд. Сигурно шизофрения с халюцинации. Но автоматът си беше съвсем истински. Разбирате ли, когато имаш каквито и да е съмнения, само фактите, или вярата могат да ги ударят в земята. С фактите е далеч по-лесно. Е аз имах факти. Автоматът седеше пред мен и на прикладът пишеше - "Сделано в СССР" Не беше фабричен надпис, а някой войник го беше издраскал с ножка. Така ми го дадоха, при снаряжаването в оръжейната, като уплашен редник. Реших да го покажа на съседа, и ако аз имам халюцинации, той поне нямаше. Грабнах го и затрополих по стъпалата към петият етаж, на шестият, обаче се засякох с леля Марина, една пенсионерка. Тя ме изгледа с ококорени очи без да каже нищо. Гледаше автомата. Смутолевих, че е играчка от Илиенци, обърнах се и кръгом пак в нас.

Не халюцинирах. Имах калашник, съвсем истински, имах и чудо станало пред очите ми, за щастие имах и половин бутилка 4 рози. Наплисках си лицето с ледена вода и в пияната ми кратуна се появи нещо приличащо на обяснение. Преди да го бях поискал, автоматът, аз си го бях представил! Представих си го съвсем ясно и детайлно. И тогава чак той се появи. Реших да пробвам отново да се сдобия с моята лелеяна бутилка Гленфиш от 1955, седнах на креслото и започнах да си я представям. Никога не съм се славел с голямо въображение, та изведнъж сега пък сякаш съвсем изгубих и малкото което имах. Няколко минути си представях бутилката, но в главата ми се въртеше само визията на 4 те рози до крака ми и познатата до болка "Бушмилс". Накрая рекох - искам бутилка 4 рози и две Бушмилс. Отворих очи. Без всякакъв шум или нещо друго, до крака ми се мъдреха бутилка 4 рози и две бутилки Бушмилс. Изведнъж ме обхвана онази еуфория, същата както когато намирах антикварна ценност. Странно защо, момента не бе свързан с нищо антикварно, или може би беше. С крайчеца на окото си мярнах на лавицата онази кутийка. Странната малка кутийка, която бях отмъкнал хитро за десет лева, от човек в неравностойно положение. Тръснах глава, опитвайки се да се убедя сам, че това са глупости. Но отново калашникът и бутилките с уиски ме върнаха на земята. Нещо ставаше и това нещо беше свързано по някакъв идиотски начин с тази петсантиметрова кутия. Обхвана ме някакъв страх. Хем еуфория, хем страх. Реших да опитам Бушмилса. Налях една чаша и отпих. Стори ми се най-доброто уиски което бях пил досега. И вероятно беше. Пак посегнах към кутийката. Тя седеше отворена, както я оставих и белият гланц отвътре блестеше. Затворих я и я прибрах в джоба си. Да ви призная, не знаех какво да правя. Вие какво бихте направили? Бях си представил и пожелал три неща и те седяха в краката ми. Осъзнах, че автоматът е опасно да стои в мен. И въобще, ако този автомат е съвсем същият, като онзи моят навремето, това значеше, че той е изчезнал от някой оръжеен сандък и се е озовал при мен. Другият вариант беше да е чисто нов. Тоест да е копие, или нещо такова, каквото и да значеше това. Всъщност бутилките нямаше откъде да са, те бяха просто в моето съзнание и се появиха пред мен, значи и с автоматът беше така. Дигнах дюшека на кревата и го прибрах отдолу. Бутилките наврях в хладилника. Трябваше да хапна нещо. От алкохолът ме заболя стомахът. Пак отворих хладилника. Имах само половинка хляб, два кренвирша и бурканче горчица. Намазах филия с горчица и пльоснах кренвирш отгоре. Гадост. Съвременна гадост, направена от пилешки нокти и човки. Отхапах, но не ме оставяше мисълта, че съм много глупав да ям това, при положение, че можех да си поискам, печено пиле да кажем. А защо само едно пиле. Постлах една покривка, сложих порцеланова чиния с надпис на дъното "Бавария" и герб с корона, чинията беше от 1910 и струваше около 100 паунда, бях я взел от пазарът пред Александър Невски от бабичка, за два лева. Сложих нож и вилица, разбира се сребърни, пак от пазара. Пуснал съм ги в Ebay, за доста пари и още чакам. Имам двама наддаващи, а има още два дена до края на аукциона. Започнах да си представям пилето. Но не просто едно пиле, а извиках в ума си, един стар спомен. Майка ми носи в стаята тлъста кокошка, която бях уловил в двора на леля Донка в село Мечка. Жената ни разреши да си вземем една кокошка и аз хванах най- тлъстата. Отначало гонех едно хилаво пиле, но майка ми се скара, помня и ми посочи именно тази охранена квачка. Представях си я усилено, но нищо не ставаше. Много време седях с кокошки в мозъка но нищо. Някъде бърках, но къде? Извадих кутийката и я отворих. Горе на рафта бе отворена, не затворена. Ако има нещо общо всичко това с нея, то може би трябва да е отворена. Пак започнах с кокошката. Прошепнах - "искам кокошката от село Мечка". Чух тропане от крачета и до мен запирпили бялата кокошка отпреди трийсет години! Гледах я невярващо. Тя беше жива! Представих си я жива.. Идиот! Сега имах истинска кокошка и изведнъж осъзнах, че не мога да я убия. Не само не бях убивал кокошки, а на това отгоре тази вече имаше и сантиментална стойност за мен. А беше и антикварна. Трийсетгодишна жива кокошка. Никой в света не притежаваше подобна. Занесох я на остъклената тераса и я оставих там. Може би ако си представя, че тя изчезва и ще се махне. Усилено си запредставях. Но за жалост не можех да си представя изчезваща кокошка. Опитайте се да си представите в ума, как една кокошка изчезва. Спира да я има. Аз не можах. Ами ако времето не можеше да се върне назад. Тоест, тази кокошка вече си бе моя и нищо не можех да направя. Бях гладен и страшно уморен. Представих си, този път,мъртва печена кокошка, бурканче кисело мляко, от онова с металното капаче, като станиол. Сещате ли се? Дето като го чукнехме отгоре и хлътваше, после го обелваш и отдолу се мъдреше истинското кисело мляко от едно време. Представих си бял топъл селски хляб и гласно ги поисках. Мирисът на пилето и ароматът на хляба, не мога да ги опиша, но ги изядох почти напълно. Млякото беше истинско, а не фалшиво, като целият днешен свят. Загънах се, както бях на креслото и заспах.

Разбуди ме звън. Звънеше звънецът на входната врата. Погледнах часовникът си, беше почти осем вечерта. Сетих се, че днес сме събота и често в събота идваше синът на съседа от петият етаж, да гледа в нас кабелна. Те нямаха у тях и той гледаше тук анимационният канал. Прибрах набързо в кухнята остатъците от пилето и отворих. Малкият се настани пред телевизора и потъна в света на анимацията, а аз отидох да нахраня кокошката. Беше се свила до бидонът с киселото зеле и ме гледаше мигайки. Имах си трийсетгодишна кокошка на балкона, появила се от спомен, поради метална кутийка?! На кого да обясня това? На детето в хола?Всъщност, може би само то щеше да ми повярва. Реших да му разправя цялата работа, но преди това щях да го почерпя с торта. Отворих кутийката. Облегнах се на кухненският шкаф и извиках от паметта си някаква торта гараш. На два етажа, с крем и захарни фигурки. Нарочно си представих фигурките на Йода и Дарт Вейдър и прошепнах, искам тази торта. После я взех и я замъкнах при моя малък гостенин. Той зяпаше нещо за извънземни изчадия с едно око и те тичаха по екрана като улави. Показах му тортата. Не реагира. Отрязах две гигантски парчета и му подадох едното. Най- сетне привлякох вниманието му. На неговото парче беше Йода, на моето Дарт Вейдър.

-Дай ми твоето, каза той.

Смигнах му. Кой не харесва Дарт Вейдър. Разменихме парчетата. Дарт Вейдър отиде в историята, след него се спомина и Йода и дойде време да разправя на моя малък приятел цялата история. Човек не може да живее сам. Всъщност може, известно време ако е силен. Но това не е живот. Животът е в споделянето. Та взех да разказвам. Малкият ме слушаше с едно ухо, а с едно око зяпаше телевизора. Прие всичко напълно нормално, както и очаквах за едно шестгодишно детенце и си поиска още едно парче и сок от боровинки.

Няма проблем, казах и отидох за сока. И самолет да бе поискал, можех да му дам. Тази мисъл ме стресна. Донесох сока от боровинки, отрязах му второ парче и тогава.. Тогава отвън се чуха пронизителни писъци! Ужасни. Надникнах през прозореца и нищо не видях. Чух крясъци и от други места, но улицата бе празна. Малкият изяде парчето невъзмутимо, сякаш крясъците не го притесниха, изпи сока и си тръгна. Децата днес са претръпнали към ужасните неща. И за това са виновни именно филмчетата, които ги заливат. Пълни с насилие. Казах му да си намисли какво иска за подарък от дядо Мраз и че ако ще идва пак, то ще му пусна на видеокасета да гледа само - Маша и мечокът, там поне нямаше насилие. Затворих вратата. Повече не го видях..

Сетне спря токът. Светнах с една запалка да си намеря челника и пак се разнесоха зловещи крясъци. Този път ги чух сякаш отвътре, на стълбището. Какво ли ставаше. Токът пак тръгна. Отидох в кухнята и видях че съм забравил кутийката отворена на хладилника. Затворих я. Пуснах телевизора и видях надписът -"Извънредни новини" Появи се разтревожената физиономия на Ани Салич, която говореше нещо, от което ми настръхна кожата. Тя буквално каза:

- Днес, земята стана обект на извънземно нашествие. От министерството на отбраната призовават всички граждани да стоят по домовете си. Да заключат вратите и да не излизат навън. МВР и специализираните органи на реда, ще се погрижат за безопасността на всеки! Важно да спазвате указанията. Не излизайте навън!

Пуснах

CNN, седнах на пода, понеже не можех да стоя прав. Там видях кадри на някакви същества с огромни триъгълни глави и разкривени от злоба лица. Бяха ужасяващи. Носеха се на тълпи по някаква улица и после камерата, или човекът с камерата тръгна да тича в обратна посока. Съществата убиваха хора. Разкъсваха ги и ги размятаха насам натам. По други телевизии, видях кадри на стрелба. Хората се защитаваха, но тези същества явно бяха огромен брой. Не разбирах какво става.Станах, отворих кутийката и усилено си запредставях, бели гълъби и папата дрънкащ от "Свети Петър" за мир и хармония. Крещях на глас- " Махайте се, " Но не можех да си представя как изчезват. Лесно е да си представиш как нещо се появява, но как изчезва, ето това е непостижимо, поне за мен беше. В ума ми се появи ужасната мисъл,че аз по някакъв начин съм виновен за тези същества. Но как? Аз не съм си ги представял. Това бе само половината мисъл. Другата половина бе ужасната част. Аз не бях си представял тия триъгълноглави чудовища, но ако моят малък приятел беше? Та нима той не гледаше именно подобни изчадия по Сartoon network? Сега се сетих откъде ми бяха познати. С огромни триъгълни глави с едно око.. Това беше потресаващо. Кутийката бе отворена в кухнята и малкият след моя разказ, докато отивах за сока от боровинки, си е представил именно тези злодеи и ги е извикал в реалността. Изтръпнах. Крясъците пак се чуха. Набързо си представих десет пълнителя с патрони за калашник, каска, лимонки и американска пушка М16. Освен антиквар, аз съм и страстен колекционер на хладно оръжие. Разбира се на евтино такова. Нямам пари за скъпарски американски остриета, като Себенца, Спайдърко, или Бенчмейд. Имам обаче китайските им реплики и те не им отстъпват кой знае колко. Само по стоманите. Но разликата между 8cr13Mov и D2може да усетят само професионалистите, а те най- често са изкривени от манящината си. Та имах сума и модели на Хеклер и Кох, червената версия на Бенчмейд, имах и моделите на китайските Ганзо, Енлан и Санренму. Страхотно здрави и качествени ножове. Притежавах мачетета от Колд стийл и брадва Ветерлинг. Окичих се тия неща, като коледна елха и грабнах брадвата. Готов да разцепвам триъгълните.

Следващите дни бяха тих ужас. Не излязох от апартамента и не разцепих никакви глави. В страха си не можах да направя нищо друго, освен да си представя един пръстен, спомен от детските години. Пръстен който правеше невидима навремето Арабела. Помните ли го? Пръстенът на Арабела. Тя ставаше невидима когато го сложи. Естествено това беше измислица. Самата Арабела съвсем не ставаше невидима. Даже наскоро я даваха по телевизията, вече като дебела леля. Но в безизходицата си, аз поисках пръстенът и си представих, че работи, сетне го сложих на пръста си. Оттогава почти не го свалям. Невидим съм. На земята няма хора. Живи хора. Или поне аз не знам за такива. Искрено се надявам и моля да има, но открих, че не мога, представяйки си хора на отворена кутийка, те да се появят. Просто хора не се появяваха, незнайно защо. Понякога самотата ме разкъсва и си представям майка си, баща си, дори съпругата си и ги викам, но те не идват. Изчадията са навсякъде, но аз съм недосегаем за тях. Невидимо става и всичко което държа в ръцете си. Постоянно разнасям с мен кокошката. Единственият ми другар. Имам цялата храна на света, всичкото пиене, имам и най хубавите коли, които карам бясно невидим по пустите улици, но няма хора! Няма ги! Триъгълните ги избиха. Осъзнах, че те са ценните за мен. Другите ! А днес ги нямаше, именно поради мен, и тази проклета кутийка. Гледах я с омраза, но не можех да я унищожа. Тя бе моето спасение. Просто искам отново да съм нормален. Искам да се будя сутрин в събота и да си пусна небивалиците на Люба Кулезич. Да ям не каквото пожелая и да карам шкода. От старите, дето двигателят е отзад, а отпред багажникът.Това е от малкото коли, които не мога да си представя. И искам, най- много искам, ах как искам, отнякъде да се появи някой, който няма триъгълна глава. Па бил той и  политик.. За жалост нищо не мога да направя, ако не бях аз, то щеше да бъде някой друг.. Лягам и се завивам презглава. Опитвам се, за кой ли път  да си представя, че не се събуждам никога, но не успявам.

© Лебовски All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Това съм ти го чел и преди и ми харесва много!
  • На мен лично ми е някак си по-добре, когато си забавен,но в положителен смисъл. Като с болонките.
Random works
: ??:??