Късно...

- Чувстваш ли, усещаш ли я?
- Кое?!
- Самотата, как се пропива в костите ти и започва да разлага и последното човешко останало в теб?
- Това ли е болката, която ме дели от съня ми?! Това ли е целодневната агония?! Тя ли е?
- Да...
- А защо е там... Защо боли...!?
- Направил си нещо, нещо лошо...
- Казваш го, сякаш съм дете... "нещо лошо"...!
- Е, не си ли, така се дървиш!? Остави я, а не трябваше!!
Изневери ù, излъга я и след това реши, че не ти е нужна повече... А сега си я искаш обратно... Не може.
- Но, аз... Не...
- Какво ти!? КАКВО!?!?!
- Не те виждам къде си?
- Аз съм съвестта ти, глупако! Аз съм болката, аз ти напомням какво е самота, заради мен те боли!!!
- Но, как, как така?!
- Аз съм тук, за да те измъчвам! Поеми си дълбоко дъх - може да е последният ти!
Това бяха последните редове върху полуразложения от алкохол лист, който Джейсън бе оставил след себе си... Никой не знаеше какво означава това...
Дали бе изгубил разсъдъка си, или просто е бил пиян преди да дръпне спусъка... Ива така и не дойде да го види предния ден, а може би трябваше...
Сега го няма...
Грешките, които и двамата направиха в миналото, я накараха да седне и да се замисли дали това е било най-правилният начин, можеше ли да се разберат
никога повече нямаше да има възможността да разбере... обичаше го, но той я бе предал... сега му прощаваше - но отново... късно.