Лабиринт на плачещите лилии

Уханието на хризантемите упояваше сетивата ми. Прохладният вятър, досущ като умел любовник, целуваше страстно хлътналите ми рамене. Лешниковият храст се разтапяше от пръстите на горящия залез… 
Лутам се из лабиринта на плачещите лилии. Чувам отдалечените прегракнали гласове. Коридорът е изпълнен с картини на отминали събития. Ръка, посягаща към малко русо момиченце. Кристален дъжд, изливащ се от тъмните му очи. Картина на кълбо прежда, което се заплита все повече. Топлите целувки на малко кученце. Висок кавак със зелен костюм от листа. Картина на деца с ехидни усмивки.
Прохладният вятър беше мечтаният душ, който разхлади лешниковия храст. Залезът се отдалечаваше от него. Но в жилите си все още усещаше онези лъчи. Горящи право в него. Достигнали до най-дълбоките корени на крехкото му телце… 
Вървя смело през лабиринта на плачещите лилии. Всичко отминало е беззвучна нота. Тиха гръмотевица. Притъмняла светкавица. Затръшната врата. Счупена мечта. Щастливо разочарование. Кафена светлина… 
Той стои насреща ми. Контрастът във външния му вид е приятно осезаем. Сините му очи изглеждат още по-светли на фона на тъмните му коси. Гласът му е плътен, с онази приятна дрезгавина, която гъделичка отвътре. Погледът – сериозен, с тънка едва доловима нотка на закачливост. Устните му - плътни. Бледи – като прозрачната сянка на нощта. Вратата - широко отворена… 
Лешниковият храст се пропукваше. Мисълта му тичаше ли, тичаше… Гонеше онази жар, облечена в синева. Отвъд хоризонта…. 

Грамофонът на моето минало пееше от години една и съща песен. Не се доверявай. Не обичай. Опасно е. Ще се изгубиш отново сред коридорите от нежни лилии… 

Изсипи се над мен лешников дъжд и в младата ръж ме обгърни с ръце… 
Направих крачка напред. Беше полутъмно. Виждах силуета му. Очертанието на извитите мигли. Извивките на ръцете. Кристалът в очите. И онзи красив морски залив, който сякаш ме приканваше да се потопя в него. Затворих вратата след себе си. Сбогувах се с всички онези незавършени избледнели картини. Сбогувах се и с онзи катранен дъжд, който често цапаше белите ми дантелени рокли. Сбогувах се с лабиринта на плачещите лилии с едно ново Здравей. Той ми се усмихна. Хвана решително ръката ми. Бяла порцеланова кожа, изваяна от нежност и черни страстни криле. Ела, ела с мен… Приканваше ме дълбокият му като този залив глас… Усмихнах се за последно на лешниковия храст. И на залеза. И на онази лодка, която ни чакаше на кея. Не се нуждаехме от нея. Този тъмен ангел имаше силни криле, с които прелетяхме над много заливи…