Ру надигна шишето ром за сетен път и блажено изхълца. Потръпна леко и се огледа. Улиците бяха празни в топлата пролетна вечер. Нямаше хора, всички се бяха прибрали и сигурно отдавна бяха вечеряли. Повечето от тях вече заспиваха - дали пред телевизора, дали в леглата си. Току се чуваше някой вик в подкрепа на Селтик, ту някоя псувня в посока изстиналите картофки, които някоя недосетлива съпруга е сервирала. Оживена работа. А той си седеше кротко и редуваше глътките с някоя друга цигара. Беше втората бутилка "Ред биърд" за тази вечер, втората кутия "GD". Горна Джумая. По-глупаво название не можеха ли да измислят нашенци? Та това бяха цигари. Средно-тежки, прилични цигари. А не закътано селце. Горна Джумая, Долна Джумая. Оряховица явно вече не е фактор.
     Вече се чувстваше прекалено замаян, крайниците му бяха изтръпнали, главата много му тежеше. Можеше да се закълне, че още малко да продължи и ще припадне.. Загледа се учудено в ризата си - нещо бройката на копчетата му не излизаше. Отгоре-надолу излизаха седем, а отдолу-нагоре - шест. Намръщи се. Тук рогатият ще да има пръст. Или копито?
- Хлъц... това излезе от устата му. Стисна с усилие бузите на дупето да не допълни с "Пръц". Бобът, изяден набързо през деня, се бунтуваше... Примигна и се опита да фокусира - боб, ром и тютюн. Никога повече. Реши да се прибира, стига толкова. Надигна се и за миг преди да припадне се сети, че не е нахранил морското си свинче. Фифи...

---

       Д-р Фонзи потърка уморено очи и се прозя за пореден път тази вечер.

А тя си беше тежичка, застъпваше вече шеста смяна за тази седмица - колегите му си бяха взели уж заслужена отпуска и по това време вече сигурно похъркваха доволно в меките си легла. А той трябваше да приеме новото тяло, да извади и разпредели органите предназначени за дарение, да ги запази по определените процедури и останалото да впише в графика на крематориума. В паспорта на починалия беше отметнато съгласието за даряване. Ще да е бил добър човечец.

     Дърпайки ципа на черния чувал, др. Фонзи сбърчи нос - наситена миризма на тежък и сладък алкохол  остро изпълни въздуха. Нали на картончето пишеше човек, не бъчва - защо ги карат тук такива! Черният му дроб със сигурност не става за нищо, сигурно беше с размера на спаружен трюфел. Към чудната миризма се добави и спарена есенция на пепелник. Прекрасно! И белите дробове не стават за нищо, кой знае дали и коминочистач би ги докоснал. Фонзи ядосано натисна тялото по средата, преценяваше дали да го отваря изобщо. Стомах, далак поне?

    Оглушително и изненадващо тънко, продължително писукане с неприлично свистене оповести резултата от натиска. Край! Запуши нос, махна с ръце и се обърна. Няма да се занимава, не си заслужаваше - колегите от крематориума да си го вземат на сутринта. Ще си тръгва вече, трябва да се наспи... Тялото на плота, изпуснало последния си тих вопъл, явно беше на друго мнение. Подскочи, потръпна и се изправи наполовина. Ошашавеният доктор слисано сграбчи скалпел и се вторачи в него. Чифт кръвясали очи отвърнаха на погледа му. Устата се раздвижи сред неподдържаната растителност и изрева:
 

    - Фифи! Гладна е! Трябва да я нахраня!
     Кой си ти? Къде е Фифи? Изходът къде е?`
 

Д-р. Фонзи с трепереща ръка помаха към вратата. Тялото се изсурка от плота, закрепи се неуверено на краката си и се затътри да си ходи. Що за тяло си, ако морското ти свинче те чака гладно? Докторът се прекръсти трижди и посегна към шишенцето с Викодин. Майната им на страничните ефекти...