Лебедова приказка

ЛЕБЕДОВА ПРИКАЗКА

     Когато дойдох на тоя свят, за мое съжаление, той по никакъв начин не показа, че се е зарадвал и че е готов да ме грабне на крилете си и да ме разнася щастлив из всяко кътче на душата си. Църковната камбана хич и дума не обели, защото тогава църквата беше заключена, попът - вързан, а клисарят - мъртво пиян. Да не говорим, че камбаната беше отдавна свалена от камбанарията и безследно изчезнала като много хора по това време. Нямаше топовни салюти, щото нямаше оръдия на село, нито буря – вятърът се беше примирил с положението, сигурно затова и Бог не прати гръмотевици, щото и той вече не беше Гръмовержец и Месия. Слънцето се възкачи на Запад*, поотърка махмурлийските си очи о ръкава на планината, позаклати се и тръгна. Първо към икиндия. После към пладне. След туй към залез. Както всеки божи ден. Професионална деформация. Сякаш нищо не се беше случило. Спомням си, че извиках тогава, за първи път през живота си извиках, изпищях даже.
     Ама какво от това?
     На никого не му пукаше. Е, майка ми се поусмихна през болката си, доколкото имаше сили, и толкова. Та като се сетя за първата си вокална изява и за глухонямата ми публика, си обясних напразните ми вопли за по-хубав живот през следващите ми години – глас в пустиня... Спомням си още, че беше първият ден от месеца, първият от седмицата и беше в първите часове на деня, по първи петли.
     Да, ама какво от това?
     През годините по-сетне видях, че хората се радват в края на месеците, когато им плащат затруденото, в края на седмицата, когато идват почивните дни, в последните часове на деня, когато вече няма да са на работа и петлите вече ще са заспали, и животът им, техният собствен живот, ще започне. Който обича семейството си, ще се прибере вкъщи, който обича виното, ще се отбие в кръчмата, за другите – не знам.
     Спомням си и това. Една от бабуващите като ме чу и прецени гласовите ми заложби, сбърчи чело и през устни сподели съмненията си около дарбите ми.
     – Абе, то, както извика, га се пръкна, рекох си, лавина ще се втурне от баира, пък изведнъж се кротна като пиле на пън. Да не е нещо нефелно, ма? Мене ако питаш... – па като видя белтъците на колежките си, добави – Тъй, тъй трябва да бъде.
     А пък друга чух:
     – Фелно, нефелно – живо да е!
     И какво от това? – помислих си.
     Един гълъб дремеше на перваза на прозореца, намигаше ми с окото си, ровеше с човка перушината си и никак не се трогна.
     – Добре дошъл! – изломоти глухо, клъвна мравчицата, която се беше забързала занякъде пред него и пак ми намигна – Хич да не ти пука, нещастниче! И тебе ще те клъвнат някой ден!
     Да, ама аз като чух, се уплаших и пак изпищях, толкова гневно изпищях, че птицата плю на крилете си и потъна в синия поглед на ранното още първоюнско небе. Мравките започнаха спокойно да нареждат най-различни пъзели по перваза, щастливи и доволни, че няма кой да ги унищожава без съд и присъда, досущ като някои добри хора. „Тъй трябва да бъде, тъй трябва да бъде!” – отекваха в ококорените ми ушни миди думите на първата ми акушерка.
     – Тъй трябва да бъде! – реших и аз. – Доброму – добро да правим, лошия - с ножа по глава!
     После ми дожаля за гълъбчето, спомних си думите на втората акушерка: „Фелно, нефелно – живо да е!” Дожаля ми за него, че едва ли не го и благослових като видях, че мравките влизат през прозорците, плъзват като башибозуци по чаршафите, върху които ни жива, ни умряла лежеше майка ми, полазиха ненките ú и започнаха да се къпят в коластрата, която се стичаше по тях, без да се сетят, че аз пищя, щото съм гладен и че се гнуся от насекоми и тям подобни твари. Възмутих се и, вместо да извикам от гняв и възмущение, започнах да смуча майчините цици и да поглъщам гъстата течност заедно с тези черни, нагли същества без умора и страх.
     Е, и какво от това?
     Какво от това ли? Точно заради това оживях и сега ще ви разкажа няколко случки, които за мене имаха значението на дъжда за попуканите устни на пресъхналата пръст. Пръстта, която е изсипал Бог, за да ражда и храни.

(следва)