В едно бедно село накрай света живял някога стар магьосник. Славата му се носела надлъж и нашир, и била съвсем оправдана – той можел да лекува всички болести. Графикът му така бил запълнен, че за съжаление последните в списъка често не успявали да доживеят изцелението си.

  Веднъж пред скромната му колиба спряла знатна карета. От нея достолепно слязла кралска особа, а конете изпръхтели охранено. Обсипана със златни пръстени ръка авторитетно потропала на вратата. Магьосникът, още сънен, отворил и сприхаво попитал:

 - Човек не може да поспи от вас! Имаш ли записан час?

 - Аз съм кралят на Хипоталамия – отвърнал кралят на Хипоталамия, защото именно той бил нечаканият посетител – и смятам, че кралете  са първи по право. Как смееш да ме караш да чакам, все едно съм някакъв простосмъртен?!

  Магьосникът се прозял отегчено – за този месец това бил третият крал с подобни претенции. Така и не се научиха тези особи, помислил той, че короната е само украшение. Но аз знам как да се справям с такива.

- В момента имам ревизия и не работя! – казал той, измърморил магията за убедителност и треснал вратата пред поредното кралско изумление.

  Този път обаче магията не минала, защото хипоталамците били известни със своя скептицизъм и твърдоглавие.  Ако например на улицата тръгнат да ви нападат хипоталамски обирджии, можете да се отървете, само ако викате „В мен нося много пари и златни накити – не ви лъжа“. А малките хипоталамчета били обучавани по следната система: 2+2 е равно на каквото се сетите, само не и на 4. Оттук нататък нищо не можело да ги убеди, че 2+2 не е равно на 4. Затова никак не е чудно, че магията за убедителност, с която магьосникът опитал да се измъкне, ударила на камък и рикоширала.

 - Не смей да ми затваряш! – изкрещял хипоталамският властелин, но отвътре се дочуло само едно презрително изсумтяване, и даже, както се сторило на височайшите уши - лек кикот. Тук вече кралят не издържал и наредил на охраната да изведе нахалника от колибата. Стражите разбили вратата, влезли вътре и изкарали чудодееца на светло. Разбудени от врявата, няколко чорлави глави украсили прозорците на съседните къщи, но като видели накъде отиват нещата, се върнали да топлят възглавниците.

 - Чуй ме сега, нагъл селяко – изсъскал кралят – имам здравен проблем и нямам време да пъпля по клиничната ти пътека - чакат ме важни държавни дела! Ти още тук, още сега, или ще ми оправиш главоболието, или няма да има на какво да слагаш оръфаната си шапка!

  Магьосникът си изтупал праха от пижамата и станал от земята - такова унижение не бил преживявал никога в триста осемдесет и пет годишния си живот. Така и не разбрал какво се е объркало - магията за убеждение била най-голямата му гордост, която той собственоустно изобретил, и с която навремето защитил аспирантура. Ако се разчуело, че не е всесилна, щели да му отнемат научната магична степен и да си остане прост маг истър. А разликата между маг истъра и шарлатанина е труднозабележима.

- Може ли само да взема вълшебната си пръчка – примирено помолил той и получил разрешение. Влязъл в колибата и само след минута излязъл, въоръжен за битка с кралската болест.

- Затворете очи! – минал, без да се усети, на Вие чародеецът, но бързо се поправил – и вдигни левия си крак! Сега вдигни десния… спокойно бе, няма да паднеш, магьосник те лекува! Сега извикай „Цхмнфдт этэд“!

  Кралят изпълнил всичко и скоро усетил как клещите, които от години стягали главата му, леко разхлабили  своя натиск. Магьосникът продължил да нарежда:

- Почеши си лявото ухо… стегни трицепса… кажи пуф… не през тази дупка, бре!... а така! Сега се съсредоточи… готово, утре сутринта ще си като нов. Усещаш ли как те облекчи?

 Кралят бил принуден да потвърди, че от години не се е чувствал така добре. Настоял обаче да остане в селото до другата сутрин и великодушно пояснил защо:

- Ако утре сутринта още имам главоболие, да дойда да направя рекламация – и закачливо смигнал към една алебарда. 

  Височайшите гости се настанили в най-хубавата къща на селото, а стопаните ù били пратени на двудневен пикник с преспиване. През целия ден върволица от здравно закъсали обсаждала колибата на магьосника, всеки стискал заветния номер в ръка, а кралят гледал доволно отгоре – явно магьосникът си разбирал от работата. Най-после онзи глупак - кралят на Декубиталия, щял да спре да го нарича „менингит“.

  На сутринта, когато кралят станал, болката в главата му ближела рани през шейсет дерета в шейсет и първо. Зарадван, кралят наредил да убият магьосника, за да не може онзи глупак – кралят на Декубиталия, да научи за лечителската му сила и да дойде да си излекува хемороидите. Само така можел да продължи да му подмята иронично „Както винаги си прав!“, а онзи да се пръска от злоба, без да може да му отговори съответно.