Луната огряваше снега през процепите между клоните и създаваше илюзията за хиляди малки кристали, които светеха в нощта. Вятърът не духаше силно, но студът, който носеше, пронизваше всичко по пътя си. Лед сковаваше цялата гора и превръщаше дърветата в бездушни статуи. Някъде се прокрадна сянка на сърна, но образът бързо се изгуби в тъмнината. Безброй снежинки се сипеха от небето и почти скриваха стъпките ù, а тя все тъй бавно и безмълвно вървеше през натрупалия сняг. Ходилата ù бяха боси и посинели, ръцете ù - голи, а лицето ù-каменно. Дългата ù бяла рокля се влачеше след нея, сякаш покорно следваща господарката си. Повървя още малко и спря хода си. Две горещи сълзи бързо капнаха на земята и се изгубиха в тъмнината. Други две ги последваха. Лицето ù се сбръчка в ужасна гримаса – болка, разочарование и самота се събраха в нечовешка агония. Порой от сълзи заля лицето ù. Свлече се на колене с ръце, забодени в снега и лице, наведено надолу. Черни струи се стичаха от очите ù, а писъци от мъка раздираха тишината. Дъхът ù пареше, сърцето гореше. До преди малко бе стискала нещо в юмрука си. Отвори го, а в дланта ù блесна парче стъкло. Огледа се наоколо и сякаш намери това, което търсеше. Стана и се затича към едно дърво. Замахна и заби парчето в ствола му. Последва следващ замах, придружен с грозен писък, после и още един. Остана така няколко секунди. После се объркна и бавно закрачи навътре в гората. Беше разперила ръцете си в страни, стискаше дланите си с пръсти. След нея оставаха две кървави дири от срязаните ù вени. Но сега лицето ù имаше различно изражение - на мястото на болката се бе настанил покоят, на мястото на разочарованието - удовлетвореността. Посинелите ù устни се събираха в красива усмивка. Светът вече ù се струваше по-друг – по-светъл, по-чист, по-спокоен. Изведнъж ù пречерня и падна на земята. Кръвта не спираше бързо да изтича от  тялото ù, младият живот вече я напускаше, но тя не се страхуваше. Напротив – с нетърпение очакваше вечността...