Виждам как я гледаш. Колко прехласнато, с благоговение. Не можеш да се отърсиш дори за миг от мислите за нея... а и да можеше, не би го направил. Взираш се в погледа й. Поглеждаш в душата й. Отваряш чекмеджето с надпис "Сърце" и там виждаш навсвякъде написано твоето име. Поглеждаш в най-малкото и затънтено джобче, скрито от поглед, сякаш предвидено да пази редки съкровища и тайни, и там съзираш своя снимка. И се чувстваш щастлив. Отнякъде до ушите ти достига музика, чувстваш как душата ти иска да напусне тялото, за да се рее в облаците. И наум си казваш "Ето, аз разтопих сърцето й!"
Колко дълбоко се лъжеш! "...Мое тъжно ледено момиче..."
Тя не може да бъде разтопена. Представи си ледена скулптура - красива, неземно красива такава, каквато е. Но увиеш ли я в одеала, тя ще се разтопи... и от нея няма да остане нищо. Не можеш да обвиеш сърцето на леденото момиче... Така би я обрекъл на смърт. Тя съществува и си е самодостатъчна. Ако се опиташ да я докоснеш дори, твоята топлина ще разтопи ...