Легенда за Попово езеро (Папаз гьол)
Гавазите на Мехмед Кюпрюлю се отправиха по дирите на попа. Измъкнал се бе папазинът без да го усетят, улисани в суматохата около влизащите в правата вяра.
Не бе издържал папазинът му с папаз, да гледа как единоверците му, тези, които сам бе кръщавал с вода в свещения купол, сега да приемат чуждата вяра, да забулват главите си в чалми, и да гледа как на тези, дето не пожелаха да сложат басмите – главите им повече да не им трябват, защото ножът ги бе отделил от тялото им.
Пъплеха и пухтяха по стръмните и отвесни склонове на гордата и неподвластна никому през вековете планина. Далеко горе съзираха веещото се на вятъра расо, което превалило хребета се закри от погледите им. Изкачили се, отново съзряха попа да се катери по отсрещните склонове.
Агата спря, прибърса чело, поразмисли – вземайки си въздух – и изпрати трима да заобиколят върха. В шумата попът нямаше да ги забележи. По едно време му подвикна:
- Ей, папаз, постой бре, планината е голема, не можем да те стигнем, ама и ти няма къде да избягаш. Поседни, почини си малко…
- Ще почивам на онзи свят! – викна им гърлесто попът и продължи да се катери. Скоро усети силите да го напускат и свъртайки поглед към чалмалиите, приседна за миг. Много добре разбираше, че нагоре са само върхът и езерото. Растителност вече никаква нямаше, освен остра тревица и планински цветенца. От върха там горе се виждаше целия околен свят. Друго нямаше. Нагоре бе само Господ. Ако до там Господ не се явеше и не прекратеше мъките му, друго спасение не виждаше – агаряните бавно и постепенно го настигаха. Ако не се отвореше небето да го приеме, щеше да бъде подложен на унижението – паднал на колене – агаларът да го принуждава пред паството му, което бе поучавал и напътствал в Божия път, да се отрече от Господа си и да приеме гнусната вяра. Това никога не бе вярвал да може да понесе. По-вероятно бе да се хвърли от върха – ако Господ не се появеше и не сътвореше някакво чудо.
Малко над него се появиха тримата агалари с насочени шишанета и му викнаха на стои на място.
Попът се отблъсна от карпите, затича стремглаво встрани накъм езерото. Краката му не стъпваха, а летяха сами, предусещащи ужаса на последващото небитие. Расото се закачи в острите ръбове на околните канари и платът, макар и разкъсал се, дръпна назад човешкото тяло. Загубило равновесие, то се грохна в канарите.
Агаларите се вкупчиха върху му. На няколко пъти отхвърляни – отново се вкопчваха кой където свари. Държаха раздрипавеното му тяло, както се държи агнец, приготвен за заколение.
Попът спря да се бори – дишайки издълбоко и начесто. Усетил за миг враговете му да охлабват хватката си, и те безкрайно уморени – направи напън, отскубна се и се завтече към крайбрежните скали. Отправил взор към небето, полетя като птица, разперила криле си към свободата.
С отворени уста, недоумяващи подобно действие, агаларите наблюдаваха как тялото някак бавно сцепи бисерно-сините, хладни, планински води и се загуби към дълбочините. Пристигнал, тежко дишащият старшия, се загледа в изплувалата на повърхността черна килимявка, недоумявайки подобна саможертва.
Днес на това място в Пирин можете да видите каменен остров, символ на шапката на отеца, отрекъл се от живота си, но не и от вярата си.
© Цветан Войнов All rights reserved.
