Лепило и вълни (26)

             Морето?

     Не знам точно защо всичките тези хора ми даваха храна. Сякаш участвах в игра, в която всеки цивилен ако поиска, може да те подкрепи. Жестоката истина е че без тяхната подкрепа като нищо можеше да си умра от глад. Само с плодове и зеленчуци трудно се живее, особено ако си в постоянно движение. За такъв тип начин на живот си трябва стабилна храна. И макар и много рядко, все пак успявах да се сдобия с такава. Напоследък отвсякъде биваш заливан от какви ли не умни фрази. Една от тях е че когато много искаш нещо го получаваш. Склонен съм да повярвам в нея. Аз много исках да отида до морето и без много да мисля тръгнах към него. По време на пътуването, започнах да искам просто да оцелея, докато стигна. Желаех най-малкото

необходимо, нищо повече. Вода и храна. Храна получих, макар и рядко сит да бях. И постоянно ходех с пресъхнала уста, но и без вода не останах. Всъщност едва сега чак откакто избягах от комуната можеше да се каже че се бях заситил. Затова след като си изпих колата влязох вътре и благодарих от сърце, а също и намерих думи и знаци за да кажа колко много ми е харесало яденето. Разбира се, преди да си тръгна отново се заредих с вода на корем от голямата мивка. Сега оставаше просто да извървя последните километри до целта. Всичко друго необходимо го имах. Храна, вода и байк!

     Излязох, вече за последно, от външната врата на зданието, слязох по стълбите и си взех колелото лежащо на паркинга. Спокойно и уверено го подкарах отново по пътя. Достигнах до града пред мен но все още не виждах море. Държейки на тактиката да избягвам по-големите населени места, стигайки до него веднага свих в дясно за да го заобиколя. Поех по нещо като околовръстно шосе оглеждайки се в страни за голяма водна маса с вълни в нея. Спускането продължаваше с лек, а на места и с по-изразен наклон. Докато се наслаждавах на инерцията, имах възможността да разгледам графитите по стените на блоковете и надлезите. В момента минавах през някаква пътна естакада. Учудих се когато видях голям надпис „2 РАС„. Тук повечето дори не знаеха английския език, а също и преобладаващата част от известните групи и изведнъж това. Може да е бил надраскан от чуждестранни туристи, чак сега ми мина през акъла. Тогава просто ми стана чудно. И приятно изненадано! Харесвах 2 РАС. Много го слушах преди да дойда тук. Дори си бях татуирал името му на ръката си. Затова приех видяното като добър знак.

Чак по-късно разбрах името на този град. Може би месец след като бях минал през него. Казваше се Херес. И за мое тогавашно разочарование се разминаваше с името Кадис. Но ориентирайки се по пътните табели и виждайки оставащите километри до целта, осъзнавах че още днес може да стигна до него. Тъй като лекия наклон в моя полза продължаваше и имах нужната инерция ми оставаше само да натисна малко педалите. Нещо като финален спринт. Не се замислих въобще и дадох газ. Напред!

     Не след дълго оставих и Херес зад гърба си. Отново излязох на широк път тип магистрала. Можеше дори да се окаже същата от която ме свалиха на два пъти. Докато карах искрено се надявах да не се видя и трети път с пътните полицаи. В далечината започвах да различавам високи метални съоръжения. Всеки ходил на море знаеше какво представляваха те. Крановете товарещи и разтоварващи корабите. Вече различавах и повърхността над която се издигаха. Водата къпеща доковете и пристанищата. Морето. Бях много близо, а идвах от доста далеч. Едва ли в този град щеше да се намери някой, преминал през толкова парапети и лишения, за да го достигне. От Саламанка през нощта, до тук сега. Въпреки прободения на шиповете крак, без пари и паспорт. Вървейки пеша или на стоп. Принуден да крада колела и храна и да спя от страни на пътя. В жега и студ и проблеми с полицията, сега бях на крачка от целта която преследвах. И по някаква странна шега, по ирония на съдбата, тази вечер щях да достигна не до морето, а до големият Атлантически океан!

     Покрай мен профучаваха доста коли. Силен трафик имаше. Появи се и леко нанагорнище, но само за да изкача железният мост, през който правейки ляв завой, пътят преминаваше над водата и отиваше към града. Пристигах точно навреме. Слънцето тъкмо приключваше днешния си поход. Приключвах моят и аз. Точно по график. Тази нощ нямаше да съм насред пустошта. И не само това!

„ Вечерта на 6-тия ден бях в Кадис и си топнах краката

в океана. „

     Веднага след моста, в дясно от пътя намерих малък плаж и кей. Преминах, хванал колелото, от другата страна на масивната стена. Стъпвайки внимателно по големите звезди, струпани една върху друга, си намерих удобно местенце. Седнах, оставих байка до мен, събух си кецовете, после и чорапите и си потопих краката във водата. Миг, вълшебен! Малките вълнички се разплискваха в краищата на бетоните чудовища. Шумът можеше да те хипнотизира. Чуваха се отдалечени разговори и двигателите на преминаващите коли. Множество светлини се отразяваха от водната повърхност. Един незабележим за никой човек, успял да изпълни своята малка мисия се сливаше доволен с обкръжаващата го реалност. Това бях аз, наскоро пристигнал чужденец в тази страна. Не бях гледал предварително картата на Испания. Само знаех че трябва да избягам от комуната и да стигна до морето. Не знаех как ще стане нито с какво ще се сблъскам. Но вярвах че едва ли нещо ще ми се опре. Така и стана. И ето ме сега тук. Чувството обзело ме тогава, когато загледан в океанската шир седях там зад кея, с потопени във водата крака, трудно може да бъде описано с думи.