Здрасти, аз съм Авалон. С ударение на първото „а“, моля. На седемнайсет години съм. Родена съм в една малка къща на брега на австралийското езеро Торънс. Баща ми и майка ми са от онези простовати, но особено грижливи и обичливи хора. Татко Джон Джаксън и мама Марла Джаксън са фермери.

Когато бях малка, имахме крава, която кръстих Синди. Имаше големи черни очи, които винаги изглеждаха тъжни. На всичките кокошки също бях дала имена. Доколкото си спомням, те бяха Джена, Ема, Черил и Мия. Петелът се казваше Картър.

Като цяло всичко си произвеждахме вкъщи. Сирене, мляко, яйца – имахме си всичко. Наоколо имаше само няколко къщи, в които живееха същите семейства като нас – фермери с по няколко деца. Това му беше хубавото на онова място – човек никога не скучаеше. Приятелите ми се казваха Остин, Конър, Ребека и Бритни. Имам двама братя – Джони и Лиам. Джони е на двайсет и две, а Лиам – на седемнайсет, като мен. Той ми е брат близнак. Еднакви вълнисти черни коси. Еднакви зелени очи. Еднакви меки черти на лицата ни.

И така, детството ни течеше страхотно. Продължи така, докато една буря не връхлетя къщата ни. Татко излезе да прибере Синди, защото тя беше излязла навън от уплах. Така и не се прибра. Обявихме го за изчезнал. Мама го чака няколко дни и тогава просто се срина. Прибраха я в лудница. Аз и Лиам останахме без родители. Живяхме няколко седмици така – после установихме, че просто не можем да продължим по този начин. Обадихме се на Джони, разказахме му всичко. Нали е пълнолетен, купи ни два билета за Ню Йорк – той се премести да живее там. Прати ни ги по пощата. Събрахме си багажа и хванахме самолета.

Когато кацнахме в Ню Йорк, валеше. Сложих качулката на главата си. Лиам ме хвана за ръка и каза:

- Имаш ли пари за такси? Трябва да стигнем до... - той извади от сжоба си смачкано листче и погледна в него – ...Емпайър Стейт Билдинг.

- Имам двайсет долара.

- Ще стигнат... надявам се.

- Ще стигнат - окуражих го аз.

Хванахме едно такси и се настанихме на задната седалка. Шофьорът бе дебел мъж с оредяла коса. В устата си държеше цигара. Лиам още ме държеше за ръка. Бях по-голяма от него с десет минути. Той ме приемаше като по-голямата му сестра. Винаги е бил несигурен в себе си, винаги захласнат нанякъде. А аз бях сериозната.

Таксито спря на голямата сграда на Емпайър Стейт Билдинг. Отпред ни чакаше Джони. Не можах да поварвам колко се е променил в двата месеца, откакто се бе преместил. Бе заменил семплата си къса подстрижка с добре поддържана аристократична прическа. Дори само това му даваше напълно нов вид.

Слязохме от колата и взехме двата си куфара. Платихме на дебелия шофьор и той отпраши по улицата.

- Авалон, Лиам! - Джони ни запрегръща. – Радвам се, че дойдохте. Хайде, да не стоим на дъжда.

Трябва да си призная, че не знаех как Джони ще ни издържа. Едва бе започнал работа. Сигурно си бе наел някоя гарсониера, в която се побираха само той и надуваемия му дюшек. Но въпреки това той продължаваше да твърди, че всичко е наред.

- Къде отиваме ние? - Лиам погледна въпросително Джони.

- Ще спите при приятелката ми – Ванеса.

- Ванеса? Звучи...префърцунено. Откога имаш приятелка?

Джони ме погледна кръвнишки. Не можеше да му се откаже, че е красив. Но да се хване гадже още на първия месец? Леле.

- Ванеса има апартамент на нейно име, който не използва. Беше достатъчно мила да ви го даде да живеете в него.

- Е, благодаря, Ванеса, която и да си. - Бях доволна. Богата и тъпа кокошка. Какво лошо има в това?

Вече нищо нямаше да е същото.