Apr 21, 2004, 3:49 PM

Лудост: Бягството на играча 

  Prose
2667 0 0
62 мин reading

ЛУДОСТ: БЯГСТВОТО НА ИГРАЧА 

 

 

     Отново съм буден. Днес за трети път и скоро пак ще заспя. Ще ме унесе; дори няма да имам време да мигна с очи. Вече пети ден ме тъпчат с упойващи вещества. Не ми казват кога ще ги спрат. Всъщност, никой не е влизал при мен от известно време. Не и в кратките моменти, когато излизам от наркозата. Ще чакам. . .

     Отново съм буден; за четвърти път. Все още на са ме развързали.

     Преди една седмица ме вкараха тук в усмирителна риза и ме закопчаха за това легло. Аз не съм луд, но те не искат да го разберат. Не ме слушат. Не ме чуват. Дори не се и опитват. А напоследък дори не ги и виждам. В началото ми слагаха инжекции, после като отмалях ме закачиха за тая система.

     За сега ще чакам - ще чакам да спрат. . .

     

 

     -   Извинете, ще Ви отнема само минутка. - Точно с тези думи, преди две седмици, на улицата ме спря млад мъж. Поглегнах го изненадан. И все пак му обърнах внимание; не бързах. Бях излязал ей-така, да се поразходя.

     -   Благодаря - поде той - наистина само за минутка. Бихте ли почакали на опашката вместо мен. Много ми се ходи до тоалетна.

     Последното ми довери много тихо. Прошепна го. Погледнах върволицата от хора - наистина внушителна. Помислих си: Не си заслужава да си изгубиш реда за такава дреболия.

     Младежът ми стана симпатичен с дързоста и естествения си подход, невъзмутимостта, с която обезпокои непознат, именно за такава дреболия. И все пак:

     -   За какво чакат тези хора? - Попитах така, сякаш той не чакаше заедно с тях. - Нещо интересно ли?

     -   Да. Интересно, много интересно - каза младежът, а всъщност вече се отдалечаваше.

     -   Тук ли? - Посочих навалицата извърнат към него.

     -   Да. Точно там. Благодаря Ви! 

     Чаках четири часа. Чаках спокойно, търпеливо. Момчето не дойде, но дойде неговият ред на опашката. Поправям се: дойде моя ред. Зад цветното стъкло на гишето, приветливо се усмихваше прелестно създание от женски пол. Не каза нищо. Нито пък аз. Подаде ми една готина покана. Ламиниран черен  флайър с червен череп на него.

     -   Нищо не разбирам - влязох аз с реплика към момичето.

     То ми отвърна вежливо, с усмивка.

     -   Очакайте съобщение следващите няколко дена. Вземете този пейджър. . . - Тя го плъзна под стъклото на гишето. - Желая Ви, успешен ден, господине! Пазете поканата.

     Излязох навън въртейки флайъра в ръка. Погледнах пейджъра в другата.

     -   Шантава история - казах на глас.

     -   Какво?

     Вдигнах глава по посока на гласа и не повярвах на очите си.  М л а д е ж ъ т.

     -   Ей, пич, ти да не си си пил пиенето в бара отсреща докато ми дойде реда, ааа? О, извинявай, нека се поправя: докато дойде твоят ред. Цели четири часа, пич. За някакъв напикан флайър. . . а, и пейджърчето. Само че, него си го прибирам за чакането. За спомен, нали се сещаш.

     Размахвах му тия буклуци пред очите, а той стоеше като истокан, опулил едни очи. Накрая проговори.

     -   Ти луд ли си бе? Я си разкарай играчките! - Вените по слепоочията му силно запулсираха. Блъсна ме и влезе вътре. Някои от опашката се разсмърдяха, но той ги удостои само със среден пръст.

     Сега аз гледах като истокан. Наистина младежът беше с други дрехи - някак си съвсем друг стил и вкус. Възможно беше и да съм се припознал.

     -   Извинете, призпознах се. - Викнах след него. Той се извъртя ходом и ето на, един среден и за мен...

     Тръгнах си. Поех (неволно) същата посока, същата от преди няколко часа. Бях тръгнал за никъде, ако трябва да бъда честен. И то най-вече да съм честен със себе си . Това е нещо, на което много държа. Отне ми години докато го постигна. Но успях, и се научих. Все едно късах с дрога. Като малък, за много дълго бях в плен на заблудите. Създавах си ги сам. Градях си замъци от заблуди. . . какви ли не и как ли не. Но един ден бях наказан. . . И затова, сега съм честен със себе си.    

 

     Очите ме смъдят. Скърцат; гурелясали са. Махнали са ми системата. Крайно ми е неудобно така вързан. Като че ли възприятията ми са си възвърнали нормалната чувствителност. Усещам се подут. Долавям миризмата, която се носи от мен. Подушвам се. Ах, колко отвратително. Имам нужда от баня - да бъда накиснат (поне няколко часа), стърган, изстърган, изплакнат, подсушен и ароматизиран. Ще ли дочакам подобно отношение? По-добре да ми дадат още някое хапче, че да подтиснем тая миризма. . . Не, най-добре ще е да ме развържат и да ме пуснат. Волна птица съм аз. Преди много обичах тая песен; сега не чак толкова. Обаче като ме изпишат от тук ще я запея. Ще накарам всички да запеят с мен на глас: "Волна птица съм аз, но да летя не смея, волна птица съм аз, дулата дебнат, искат аз да онемея."

     Доста са намалили дрогата щом още не заспивам. Може би, са на път да проумеят грешката, която сториха със залавянето и заковаването ми тук, на място. Какво (съмнително) място само. Всъщност нямам ни най-малка представа - дори и бегла - къде се намирам, но съм сигурен, че съм жертва на огромна грешка... Т е   п р о с т о   с а   о б ъ р к а л и   ч о в е к а . . .  з а а а с п и и и в а м . . .

 

     Невероятна красота. Лежа срещу облаците с разперени ръце в плен на тревата (която расте през мен). Усещам я как набожда през тялото ми, вътре в него, пробива ме с нежен шепот, с гъдел - проправяйки си път през всяка моя фибра - унесена в приятен, увлекателен разговор с  п л е н н о т о  ми тяло. Накрая ще израстне чак до небето, ще мушне зелените си пръсти в тихите облаци, за да се свържем завинаги - земята, тревата, аз и облаците бели.

     Приятно гъделичкане в слабините ме опиянява. . . Нещо издава странен звук, някакво пюу. . . и. . . хм, идва от джоба на пангалона ми. . . о, не, проклетият пейджър. . . Мамка му! Защо ли не го изхвърлих още вчера.

     Изпратили са ми някакъв номер на който да се обадя. Копелета. И защо? Може би защото съм в планината и там не е проблем да звъннеш някому по телефона. Намирам се в дворчето на необитаван скит. Мобилна връзка е невъзможна тук в планината. . . Я почакай, ами пейджърчето как има мрежа?

     Изваждам си телефона. Една маймунка от дисплея закачливо ми сочи към горното ъгълче, че наистина няма мрежа. По дяволите! Как са ми изпратили това съобщение тогава? Безпомощен съм, не ще го проумея. Значи, единственият вариант е три часа път обратно до големият манастир, където има телефон. Звучи абсурдно. Защо да се обаждам? Този пейджър попадна случайно в мен, ако може да се нарече четиричасовото чакане на опашка, вместо друг, случайно. Значи, тогава. . . може би след като съм имал глупоста да го направя, не виждам защо да не продължа все в тоя дух и да се обадя. Добре, тогава. . . продължавам (надолу).

     А как, по дяволите, работи тая джаджа без мрежа? Нищо. . . така и няма да разбера.

     Нарамих си чантата и поех - надолу. Какъв фарс. (Обаче, може би, никога вече самота). Надявам се.

     Оттук се вижда  к р а с о т а т а  н а  к р а с о т и т е. Не е по силите ми да я опиша, а толкова ми се иска. Душата ми трепери от възхита.       

     Преброявам десет облака в лазурното небе. Такова бяло няма. Мислено започвам да си ги подреждам, като пъзел. Взимам един и го поставям в средата, после друг до него отдясно. Не става. Слагам го отгоре и ето, готово, пасна. Облак след облак и така нареждам един голям  б я л   т е л е ф о н . Какъв фарс само! . . .

     И сега. . . Нещо нечувано и невиждано. . .  И з г у б и х   с е !

     Стоя на ръбът на пропаст. Нечувано! Спуснах се по същата пътека, по която дойдох. Не, не ми е за първи път. Познавам терена. Идвал съм тук поне милион пъти.  М и л и о н . "Милион, милион, милион алых роз, из окна, из окна, из окна видеш ты. . ." Как ли ще ми помогне, тая песен на Алла Пугачова, която така внезапно нахлу в главата ми? И, за какво?... За да не мога да я избия от там с часове, а може би с дни, или с години. Милиони години. Какъв фарс само! Аз и Алла Пугачова на ръба на проспастта, пред неизвестното.

     "Ну, Алла, дарогая, что мы будем делать?"

     Е, поне не съм сам. Това, добре. Ами после? Ами сега? Алла мълчи - пее си песничката - ала нищо не казва. Ще полегна да подремна. Надявам се, да се събудя сам; без идиотского (прашу извиньение!) музыкального оформления. Вот и так. Заснул.

 

     Събуждам се. Окован и сам, в бялата стая с черни завеси. "In a white room with black curtains in the station..." Отвън долита писък от свирката на влак, за да потвърди, че това не е само поредната песен влязла ненадейно в клетата ми главата. Някъде на близо има надземна станция на метрото. Бинго. Ще се измъкна; те не могат да ме задържат тук за дълго. Ще се измъкна и още как. Само да разхлабя тия ремъци. Малко, по малко, докато не съм заспал отново.

     "Away in this place where the sun never shine, away in this place where the shadow runs from himself. . . How sleep in this place with the Lord. . ."

    

 

     Събуждам се легнал до пътеката, подложил чанта под глава. Сънувах странен сън. Бррр. Пътеката свършваше до ръба на дълбока пропаст. Брррр! Било е само сън.

     Изправих се в седнало положение, а главата така ми тежи. Ще взема да я отрежа. Трябва да тръгвам. Имам още половин час път до манастира. Времето е напреднало.

     Какво ли ме  чака след този телефонен разговор? Какво ли ще произлезе? Някоя кисела шега най-вероятно. . . Ами!?? Надали? Толкова народ и такова чакане. . . Не ми се вярва лудите да са се пръкнали така масово по нашите земи. Та това ще е зашеметяващо. . . нали? Луд до лудия, през него трети. Брррр! Звучи ми като сън на яве. Но, не е. Не може да е. Няма начин. Онези чакаха за нещо друго. Нещо интересно. Така каза момчето, спомням си. "Много интересно" - точни такива бяха думите му. А защо тогава не се върна? Може би и това да е част от играта. Знам ли. Губи ми се връзката. Но, само още малко и пъзелът ще се нареди. Търпение, приятелю, търпение!

     Изведнъж пътеката излезе на открито. Слънцето, започнало своя заход от високото, изневиделица бръкна в очите ми, с косо падащите си лъчи. Ослепял, предпазливо заопипвах с крака пътеката под мен. Бавно, зрението ми започна да се възстановява. Отново, малко по малко, формите около мен, пак ми се разкриха. Най-голямата от тях, огромният слънчев диск, блесна насреща ми. Все едно, пред очите ти рязко да избухне пламък, ослепява те, но ти продължаваш да го виждаш в настъпилата слепотата, само черно и огромен плам в средата му; но ето, че отново ще виждаш и тогава светлината бавно нахлува през очите ти, за да разбереш, че това е същият онзи пламък, който те е ослепил. Вечно прецакан. Под това мото живеят някои хора.

     Но ето, че нищо не е напразно. Още с първите слънчеви лъчи на новото ми зрението, съзирам манастира в подножието. Целта е достигната. Почти. Остава едно леко спускане. . . и разбира се, да намеря телефон. И може би тогава, ще бъда възнаграден за усилията си. . . или (кой знае?) наказан за глупоста си. Тази моя свещена глупост, която ме накара да чакам цели четири часа на онази опашка. Вяра, момко, вяра! Блажени са вярващите... или, както е по-вероятно в моя случай - глупавите. . . А то, може да е едно и също. Та, както и да е, отговорите винаги идват по-нататък, понякога, даже по-често - глобално късно.

 

     Мисля че вече не ме тъпчат с дрога. От шест часа съм буден. Почти разхлабих ремъците. Отне ми време и сили, но съм почти готов. Уморих се. Усещам как силите ме напускат. Отслабнал съм. Никой не ме навестява. Не се вълнуват от мен. Чувствата ни са взаимни.  На моменти долавям движения идващи иззад вратата на стаята ми; някъде там от безкрайните тесни коридори, обсебени от мрак и самота. Отделни тихи стъпки , а един-два пъти и приглушени, откъслечни фрази, сякаш скрити от тях самите. 

     Ще ми се наложи да се раздвижвам с часове. Почти съм се вкостенил, закърнял дори. Умората ме поваля. Ще е по-добре да поспя, за да възстановя сили. Дано не ме натъпчат с лекарства! Желания. Само малки пожелания за късмет и краен успех. Надежди. Надежди и вяра. А те се нуждаят от самопожертвувание. А сега заспивай и relax. Оле-затвори-очички.

 

 

     Ммммммммм. . . Няма по-хубаво нещо от бирата. . . или, нищо по-хубаво от бирата няма, хе-хе. Особено когато е и повод за разтакаване. Така де, да си пийваш сладко-сладко, наместо да свършиш туй що требе, хе-хе.

     Да, дами и господа. Да. Стоя пред манастира и пия бира от. . . момент. . . (моля за извинение!), кажи-речи вече два часа. Дааа. На биричка. В ресторанта пред манастира (това тук е светско място). Точно помежду тях има обществен телефон. Седя и го гледам. И ще го гледам така, кажи-речи още два часа. Да, по-досетливите от вас, навярно, вече са схванали идеята, осенила ме, когато стигнах до телефона. Четири часа чаках на опашката за шибания флайър - значи четири часа и на опашката за телефона, която съм си въобразил, че съществува. А защо не? Обществен телефон е това, все пак.

     Идва сервитьорката с новата ми бира. . . и изведнъж чувам сигнала на мобилният си телефон. Въобще не се сетих, че тук долу ще имам обхват.

     -   Ало.

     -   Алоо?

     -   Имате грешка.

     Колко тъпо. Колко тъпо! На фона на ледената ми бира - мобилен телефон. Сега мога да набера номера изпратен на пейджъра, без дори да мърдам от мястото си. Как, по дяволите да постъпя, а? Хамлетовски въпрос; да изчакам ли два часа, или да не изчаквам. Какво да направя? Какъв съм глупак само аз. . . Ами ето го и отговора - имам бира. Колко бира мога да изпия за два часа. Това не е въпрос. Всъщност риторичен е. Само да видя колко пари имам. . . аааа. . . ще имам, колко да си поръчвам бира в следващите два часа. Това е. Пий си пиенето на спокойствие, пич, и не мисли за глупости.

 

 

     Ооо, слава богу! Успях да сваля и другият си крак да стъпи на земята. Седнал съм на края на леглото, но надали ще мога да се изправя. Краката ми са трудно подвижни от почти едноседмично лежане в несвяст. Уморих се от усилието. Въобще хранят ли ме тия хора? Може би са ми сипвали глюкоза и сиропи през системата, но аз не съм на нея от два дена, а от тогава не само, че не съм виждал никой, а камо ли храна. . .  Б о ж е   м и л и , не съм ял от цели два дена. Ще умра. Те това искат - да ме уморят. Но каква е целта им? Какво съм им нанаправил? Те не ме познават и аз не ги познавам. Значи са най-прости злодеи.  М и л и ,   Б о ж е !  С Е К Т А . Сектанти на свобода. "С е к т а н т и   на   с в о б о д а - а - а", високо изпя някъде, някакъв хор, под акомпанимента на сигнални фанфари - "С е к т а н т и   на   с в о б о д а - а - а", добавиха ниско баритоните. Искат да ме изядат. Не. Не, щяха да ме угояват. . . Това е тъпо. Ще изтръгнат сърцето ми ритуално. Това вече не е тъпо. Т ъ п о  е . Тъпо е и още как. Моето сърце, че как няма да е тъпо. Да изтръгнат тяхните си сърца ритуално. . . О-о-о-о, тръпки ме побиват. Сърцето ми трепери в рътъма на ужаса, в мъртвешкият ритъм на барабани опънати от човешка кожа. Ах, горко ми!!!

     Мигом се изправих на крака като древногръдски исполин. "Херкулес е моето име" - викнах без глас. "О-о, богове, призовавам вашата сила със заклинателни слова." Смелият се храни с позвизи. . .

     Нищо не се чува от към коридора. Опитвам се да доловя нещо, някакви признаци от там, долепил ухо на вратата, но врагът се е скрил и дебне в сумрака на коридорите. Леко открехвам вратата и поемам, скривам се в неизвестното, готов за подвизи. . . Готов да изтръгвам сърца ритуално по пътя към свободата. Запях химна на освобождението на ум:

     "И ето на, политнах, волна птица съм аз, сърца изтръгвам, очите изкълвавам, волна птица съм аз, във полета си тъй свободо-велик, очите изкълвавам, сърцата им изтръгвам. Волна птица съм аз, волна птица, волна птица съм аз."  

 

 

     Бавно, но славно се приближавам към телефонната кабина, която, чудя се защо, е червена - наистина странно за нашите земи.

     Минаха четирите часа и неизбежното е на ход.

     Влязох в кабината.

     Закрепвам слушалката на рамо, притискайки я с глава, поглеждам номерът на пейджъра. . . и когато поднасям ръка с насочен пръст към бутоните. . . ахвам - " ЯЯЯЯЯЯЯЯ ? ! ? ! " Точно в средата, на бутона, на който трябва да е цифрата шест има. . . червен череп - същият, като на флайъра. На бързо се пребърквам и го изваждам. Не чувано! Точно под черепа на черния фон е изписано с малки огнено-жълто-червени букви: Натисни три пъти.

     Така и постъпвам. Вдигам смело пръст и натискам, един, два, три пъти. Чува се пукване и най-съблазнителният глас, който съм чувал ми прошепва в слушалката: "Погледни назад."

     Отново постъпвам - без дори за частица от секундата да се замисля - така, както следва инструкцията и се обръщам назад. Що да видя и чуя. На стъклото ми чука възрастна монахиня, което е много странно, защото, доколкото знам, към манастира няма метох. Поклонничка, най-вероятно. Отварям вратата и поздравявам.

     -   Добър да е и твоят ден, синко - ми отвръща тя.

     -   Как поподнахте тук? - Не мисля, че въпросът ми прозвуча логично, но това не я учуди.

     -   Ами ти, синко, теб какво те води. . . чистата случайност ли?. . .

     -   Това говори ли ви нещо? - Бутнах флайъра пред очите й без да я оставя да се доизкаже.

     -   Ти, синко, не ме слушаш и не ми отговаряш, комай? - Завърши тя с лукав въпрос.

     -   Ами този бутон. . . случайност ли е? - Обърнах се назад сочейки й към шестицата с пръст , който разтреперан заигра в несигурност къде да посочи, защото шестицата си беше там - третият бутон на втория ред от бутони.

     -   Мили, Боже!!!

     -   Мили, Боже - повтори тя.

     -   Мили, Боже! - сърцето ми се разплака. Хлъц-хлъц.

     Решавам да и се доверя. Питам я знае ли инструкциите, а тя ми отвърна с въпрос и недоумение:

     -   Инструкции??? Какви инструкции, синко?

     А как ми се иска, да й кажа: "Бабо, бабо"; но се стърпях.

     Монахинята ме дръпна за ръкава и направи знак да я последвам в посока манастира. Доста е изгърбена. Иначе, не е толкова ниска. Тялото и би могло да е стройно, ако се изправеше, но изглежда това не бе по силите й.

     Минаваме през входната порта и моят водач ме дръпна към една пътека покрай стената. На едно място, където дърветата стават все по-ниски, като храсти, пътеката се спусна по няколко стъпала и влязохме в тунел. Пълен мрак.

     -   Идваш ли - долетя тих, но ясен гласът й.

     -   Да. - Не знам защо, обаче моят не прозвуча така. Дори и на мен самия.

     -   Кога ще свърши - се поинтересувах.

     -   Накрая - каза тихият ясен глас.

     -   Д-а-а-а - прошепна моят.

     Реших да упорствам.

     -   Колко е дълъг?

     -   До края.

     -   А къде тогава е краят. . .

     След кратко изскърцване, силна светлина, почти от упор ме ослепи.

     -   Гледай! - Насърчи ме тихият ясен глас.

     -   Не виждам. Сляп съм.

     И както преди това на билото, контурите бавно, малко по малко, се очертаха пред мен; първо видях монахинята застанала в рамката на голяма врата, от която струи такова изобилие от светлина, че нищо не се вижда през нея. Да, навсякъде се носи аромат на ябълки. Там, отвъд вратата, сигурно е ябълковият рай.

     -   Не - каза тихият ясен глас - само рай. Рай на всичко и всички. Самият рай господен.

     -   . . .Синко - онемял добавих аз. - Онзи рай ли?

     -   Онзи.

     -   Синко - отново добавих в недоумение, като идиот. - Онзи-и. . . - Ченето ми висеше като на анимационен герой. . . и идиот.

     -   Онзи. . . и този. Ще влезеш ли.

     -   Да вляза?!?!?! А да не би да съм мъртъв? Мъртъв - тихо го повторих. - Че от кога насам?

     -   Жив си. Хайде, последвай ме!

     Правя няколко несигурни крачки, не от колебание, а защото все още не виждам добре и накрая се озовавам от другата страна. От вътре ме изпълва такава невероятна отмала, че краката започват да не ме държат. Чувствам се блажен.

     Светлината продължава да струи от всякъде - нищо друго не се вижда освен огромна светлина. Сещам се нещо и тъй като не мога да видя монахинята в целия този блясък, задавам въпроса си на посоки, убеден, че тя е някъде около мен.

     -   Ами Свети Петър, с ключа за райските порти и тям подобни!? Къде е той?

     -   Там, при райската врата. Нали не смяташ, че за рая има само един път и едно място, през което да влезеш.

     -   Ама ти. . . ти не си монахинята - и повтарям още по-настоятелно - не си монахинята.

     До мен се е приближила една нимфа с разпиляни руси коси върху раменете, покрити в слънчева роба. И това е нейният глас:

     -   Учуден ли си? Защото учуден изглеждаш.

     -   Ти си толкова прекрасна! Като божие създание.

     -   Като теб.

     -   Остави ме ти мен - казвам го разсмян, а изумлението отново ме завладява. - Коя си ти?

     -   Твоят ангел-хранител.

     -   Вярно ли? - Радвам се като малко дете. - Ами, монахинята, тя къде изчезна, а? Кажи де?

     Ще се задуша от вълнение и не мога да спра спонтанната глупост, така обилно струяща от мен. И все в тоя дух продължавам с преправен глас:

     -   А ти комай не отговаряш на въпросите ми, с и н к о. Ти такова май комай, с и н к о.

     Нимфата ме гледа весело.

     -   Щракни с пръсти - предложи тя.

     Без да се бавя щраквам. Рой искри.

     -   Комай ти липсвам, а, синко?

     -   Значи ти си била. Ти си монахинята.

 

 

     Тя се движи плавно, седнала на въртящ се стол. Леко се повърта на ляво-на дясно заедно с него. Застанала е гърбом към мен. Виждам как повдига ръка от масата и я поднася към лицето си. Пие кафе, после отхапва от сладкиша. Добре очертаният й, изправен гръб, ме привлича. Не мога да устоя на желанието, нежно да прокарам ръка по извивката на гръбнака й.

     Топката на бравата се движи безшумно надясно, до края. Леко натискам напред. . . побутам. Не иска. Вратата е заключена. Това ме спасява. Щях по най-безумният начин да се озова отново завързан и упоен.

     Но желанието ми към дежурната сестра продължава да бушува в мен. Слабините ме притискат. Натискам се в стената с желание. Виждам сестрата в стаята през полуостъклената стена към коридора, където съм аз. Желанието ми е огромно. Искам да и сваля касинката. . . да й повдигна престилката и със забоден нос да поема аромата от градината й.

     Бъркам си в гащите, изваждам си пениса и се изпразвам на стената. Краката ми треперят. Ръката ми играе с отмалелия ми член. Прибирам го, поглеждам през стъклото, целувам сестрата по тила и изчезвам. 

    

 

     Тя е монахинята. Само, че този път стои изправена, лицето е младо и красиво, невероятно красиво, обвито от скромно прибраните под черната кърпа руси коси. И въпреки това, тя е монахинята. Този глас, тихият ясен глас, който ме посрещна, напътства и води, който постоянно звучи в ушите ми и нешепва: "Това е раят, синко".

     И сега, като я гледам, така, приказно-райски красива, не мога да устоя, да не протегна ръка, към това лице. Лице на ангел.

     -   Дяволът говори в теб, синко. Чуваш ли го.

     Ръката й бавно тръгна от скута нагоре и стопли лицето ми с допира си. Бяла, като мляко и същевременно леко жълта, като мързеливо слънце.

     Целувам я. Целувам белите пръсти и й нашепвам:

     -   Чувам го. Нека бъде наш гост.

     Притискам я силно, но нежно към себе си. Черната кърпа се свлече с едно нейно движение и разкри косите, от които струи топъл полъх. Тя ги разтръска леко и ме изпръска с нежните им докосвания. Само слънцето може да ги гали. Но ето, че сега ги галя аз. Проврял ръка в тях, разпервам пръсти и поднасям няколко кичура към лицето си. Лице на ангел. Но от кои? Паднал може би.

     Двамата като повалени, се търкулваме на земята. . . Земята ли казах? Може би - меката трева на райските градини.

     Топлите й надиплени поли, мигом разкриха горещото й тяло.

     Прокарваше пръсти в косата ми, после ме сграбчваше.

     Аз я обсипвам с ласки. Търкам се в меката й гладка кожа. Опитвам се да поема от топлината й. Ближа дъхавите й гърди, захапвам шията й; сякаш пия мляко, сякаш мия очите си в бистър извор, сякаш самият аз съм кладенец. Тръпки на благоденствие минават под кожата ми и я отделят от тялото. То гори. Огнена страст повдига дрехите ми и го разкрива. Голо и гъвкаво. Като нейното. Силното и нежното. Нежното и силното. Две змии в тревата. Тихо в храстите, стаени гледат децата.

     Тя ме потърси и ме намери. Аз също. Сега само забравата може да ме спаси. Обгърна ме с крака и ме притисна. . . Може би завинаги.

     -   Чуваш ли ме, синко?

     -   Говори ми!

 

 

     -   Говори ми. Слушам те. . . Защо спря?

     -   Чу ли нещо?. . .

     -   Не, нищо. Струваш ми се изнервена. Какво има?

     Тя не му отговори веднага. Приближи се бавно до прозореца. Тогава му каза:

     -   Бременна съм.

     -   Какво-о-о? - И сетне замълча. После се приближи до нея. - Сигурна ли си?

     Тя заплака. Той я прегърна. На свой ред, тя се притисна о него.

     -   Искам да родя това дете.

     -   Добре! 

     Виждам го как се усмихва. Щастлив е. Тя също хълца от щастие:

     -   Твоето дете.

     Щастие? А къде е моето щастие? Някъде навън. В края на тъмните коридори. Как да го намеря?

     Оставям доктора и сестрата в онази стая, за да продължа с изпълнението на моята мисия. Трудно виждам в полумрака на коридора. Вече би трябвало да съм свикнал, но не е така. Учудващо защо. Може би постефект от дрогата.

     Като че ли чувам кучешки лай. Да, чува се все по-ясно. Значи съм близо до това някъде навън. . . О-о-п-п-а-а. . . Влакът. . . Шумът се засилва. . . Спирачките му вече свирят. Ще спира. Готов е. Спря. Хора слизат и се качват. Ще се кача и аз. Хайде, човече, търси! Тук някъде, да, точно тук някъде се намира изходът към свободата. Пуснете ме да изляза. Тихо!!! Не викай! Така няма да стане.

     Някой идва. Мушкам се в една количка с мръсни чаршафи - първият спасителен вариант, който изниква пред мен. Смърди отвратително. Неспокоен съм. Разтревожен. Ще се пръсна. Дишам на пресекулки. Не ми стига въздух. . .

     За мой пълен ужас, някой, този, който прекъсна порива ми към моето изначално навън, този който разсея мрака на моя коридор, той, този, забута количката в неизвестна за мен посока. Или. . . тъкмо обратното - известна. Със сигурност, някъде, от където ще трябва да започна отначало. Шибана количка. . . А какво друго можех да направя? Вечно грешният избор. Вечно грешната посока. Под това мото живеят някои хора.

     Скръц-скръц-скръц. Това е езикът, на който говорят колелцата на количката. Нищо ново не си казват: скръц-скръц-скръц. Все това повтарят, а то ме изморява, хипнотизира, приспива. По дяволите! Уморен съм. И заклещен. Бях завързан - сега заклещен. Какво всъщност се промени? Позата. Посоката. Идиотщина. Кой съм аз и с какво се занимавам?  И д и о т . Изпечен и заклет идиот.

     Не ми остава нищо друго освен да поспя, та да поотморя малко. А после, както е казал поетът: Каквото сабя покаже.

     Скръц-скръц-скръц. Ще уча чужди езици насън. Скръц-скръц-скръц.

 

 

     Не ми е известно, да съм се събуждал някога, така сам, толкова изоставен. Меката трева, на която лежа ме порязва като стъкло. По цялото ми невинно, голо тялото, се стича прозрачно-бяла кръв. Кръв, която не би трябвало да е моя. Не и с този цвят. Не и от моето тяло. Толкова е лепкава. Толкова е прозрачна, че самият аз изглеждам прозрачен. Безкръвен. Прозрачно-кръвен.

     Инстинктивно вкопчвам ръка в нещо на тревата до мен. Някакъв парцал. Яростно започвам да се бърша. Бърша, бърша, но нищо не се получава. Прозрачната кръв не спира. Парчето плат е подгизнало. Вдигам го и чак сега забелязвам, че това е черната одежда на монахинята. Моята сладострастна монахиня. Русият ангел на сладострастието. Мимолетният изкусител за цял живот. 

     Расото започва да пуши и изпарява моята слуз. Невероятна смрад сбърчва ноздрите ми.

     Ааааааа. . .
     Не мога да дишам. Не мога. . .

     Ослепявам. Нищо ново за мен.

     Оглушавам. Сякаш до сега чувах нещо.

     -   Здравей, умнико!

     Чувам. Това вече е нещо ново. Но не мога да се движа. Изненадите нямат край.

     -   Кой си ти?

     Въпросът си отправям с приведена глава, подпрял брадичка на гърди. Вкоравил съм се. Вкостенил чак.

     -   Един и същ път води в две уж различни посоки, не мислиш ли?

     -   Не мога да отговарям на такива въпроси. Кой си ти? Къде е монахинята?

     -   Ааааа, монахинята, казваш. Прибрах я. Тук вътре.

     Подхващайки ме под брадичката внимателно с пръсти, повдигна главата ми, точно толкова, колкото да виждам корема му.

     -   Ето тук. Вътре - и се поглади по търбуха.

     -   Може ли да се изправя?

     -   Тръгваш ли на някъде?

     -   Само да се изправя. . . Тревата. . . тя минава през мен.

     -   А не искаш ли да знаеш къде си?

     -   Там вътре предполагам.

     -   Не. Все още не. Имай търпение. Ти се добър играч, макар и да си малко нетърпелив.

     -   Не съм никакъв играч.

     -   Напротив, си. Това познато ли ти е?

     Пред лицето ми се появи шибанят черен флайър с червения череп.

     -   Искам да дишам. Не мога да говоря.

     -   Така по-добре ли е?

     Изведнъж гърдите ми се разшириха, сякаш някой ги е стискал в менгиме и сега го поразхлаби. От рязко поетият въздух щяха да се пръснат. Още не мога да дишам нормално, но е въпрос на време.

     -   Благодаря! Каква е тази игра?

     -   Играеш си с дявола момче! Пази се.

     -   Ооооо. . . - изстенах от убийствената болка на менгемето, което отново, толкова рязко пристегна гърдите ми, че въздухът излезе през гърлото ми със свистене, което пък ме задави. Кашлям и плача. Плача не от отчаяние, а защото болката ме кара. 

     -   Боли ли?

     -   Това ли е играта? Да ме боли. Това ли искаш?

     Губя време в сладки приказки, защото искам да се изправя и да го смачкам. Все пак, може наистина да се окажа добър играч. Никога не знаеш преди да опиташ.

     -   Е, готов ли си да пробваш?

     Прозорливостта му ме изкара от равновесие. . . Но добрият играч е хладнокръвен. Набирам сили, после скришом поглеждам към дясната си ръката, ножът наистина съществуна, държа го, стискам го. Скачам като тигър. . . И се счупвам на две, на четири. . . на безброй малки частици фантазия.

     Бурният му безжалостен смях ме смазва. Само миг и ето, че той прерастна в адски рев. Оглушавам. После ме глътва.

 

 

     Буден съм. С притаен дъх слушам разговора между двама мъже, някъде около мен. Чаршафите смърдят, аз също и то не по-малко, така че се получава нещо като неутрализация. Мъжете говорят на пресекулки. Единият доста кашля. Звучи сериозно. Трябва да отиде на лекар. Може би за това в повечето от случаите само повтаря: ъхъ, ъхъ; и по-рядко проточва: мммм, да. Но второто често пъти го закашля и за това той, като че ли, предпочита ъхътата.

     Изведнъж се отваря врата, хлопане, тракане, след което, строг женски глас, отсича:

     -   Това е. Хайде, мързели проклети, товарете и до един час да сте тук.

     Тогава се започва едно думкане, тътрене, колелцата на моята кличка запяват старата си песен, но за кратко, защото я вдигнаха и ме изсипаха в каросерията на някакъв камион, пълен с мръсно бельо. Не мърдам, въпреки че върху мен продължават да падат чаршафи пропити с лиги и органични секрети. Гадост.

     "Мързелите проклети" свършват с товаренето, хлопат се врати, трясък; двигателя, първоначално отказващ, сега се задявя в мощен рев и аха-аха пак да загасне, но нечий крак стъпил здраво на газта не му позволява и помпи на педала. Първата предавка влиза със звук подобен на мощно изхрачване и аз потеглям. Незнаен, сдухан камион ме вози незнайно накъде. Щастлив съм. По-щастлив от мен няма. Лежа по гръб с разперени ръце и крака, върху гадните чаршафи и се смея. Ще се пръсна от смях. И пея моята песен - "Волна птица съм аз". Пея и се смея. И си спомням за моята монахиня.

      -   Да, синко - би ми казала тя, след което ще добави - би ли си свалил дрехите, ангелче.

 

 

 

 

Декември 2003 г.

 

© Калин Кермов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??