Звън на аларма. Събудих се. Дръпнах завесите, погледнах през прозореца - забелязах натрупалия сняг, натежалите клони, стъпките, оставени от хората, бързащи за работа. Мъглата се пропука от слънчевите лъчи, небето се избистри, но сякаш нещо липсваше. 

Мина си времето, но сякаш времето беше спряло. Виждаше се всичко. Хората не бързаха да се прибират, не бяха изнервени, градския транспорт не закъсняваше, колите бяха по-малко по улиците. Погледнах часа, но не, виждах правилно. Беше вече шест часа, а Слънцето не залязваше, само беше отслабено, сякаш тъжно, не светеше така силно. Замислих се. Беше с разбито сърце, плачеше с огнени лъчи, топеше снега. Луната си беше заминала, паднала или излетяла, но не я виждах. Силуета ѝ, тъмнината, всичко беше заминало с нея. Хората не спяха, градът не потъна в мрак, не стана тихо, снегът не светеше с цялата си белота както преди. Вече нямаше ден и нощ.

Само ден и ден, и ден. А Слънцето плачеше и правеше светли дупки по душите на хората. Уморяваше се с всеки изминал ден, не залязваше. Никога вече няма да види Луната, а залезе ли и то ще убия всички ни. Невъзможна любов. Лъчите не топлеха вече, горяха, изгаряха. Тъжеше. Обикнахме сянката, викахме Луната. Но тя си бе отишла.

Отне ни вечерта, звездите, отне ни красотата. Страдахме заедно със Слънцето и молехме се да се върне - Луната. Но нещо или някой я сякаш беше прогонил. За първи път копнея за мрака, защото без него светлината е нищо. Копнея за тишината, мистерията, тъмнината. Искам да мога да се скрия в нея, Светлината пронизва, показва всичко и всички наяве, няма как от нея да се скриеш. Искам да се потопя в черното и говоря със звездите, отново да виждам красотата на вечерната ни пазителка - Луната.

Луната изчезна, върни се. Дали Луната спи, не знам, но аз вече не мога, не мога без нея. 

И кой да знае, че без мрака, светлината няма да е нищо...