Вечерното небе беше притихнало под изгряващата пълна луна и милионите обсипващи го звезди. Тя обичаше да гледа това небе. Всяка вечер се взираше в него от покрива на своята кокетна, изпълнена с рози къщурка, и чакаше с любопитство да изгрее вечерницата. Колко много обичаше да се взира в лунната светлина, докато огряваше розите в градината ù. Стоеше там всяка нощ и дори понякога оставаше до изгрев слънце. Спомняше си за онази нещастна, изгубена любов, потънала в забравата. Искаше ù се никога да не я беше почувствала. Но не ù беше толкова лесно да я забрави. Само когато седеше, вперила блестящите си изпълнени с копнеж и любов очи в греещите светлинки обагрили целият небосвод, само тогава забравяше за тази любов. И, дори когато плачеше, пак се чувстваше щастлива, че има всичко това. Все едно притежаваше целия свят - само докато наблюдаваше тази красива гледка.
Колко много обичаше лунните, носталгични нощи...