Мария седеше сама в пустия си дом и очакваше някой да се появи да вратата. Да почука, да влезе и да свали калните си обувки. Да седне на масата и да започне да дъвче храната без да личи апетит, без да усеща, че се храни. С онзи угаснал, разгревожен поглед на невинно дете, каквото беше. След това да излъже, че денят й е минал нормално, както винаги и щом приключи с вечерята да се затвори в стаята и да се разплаче неподозирайки, че Мария я чува. Та тя й беше майка, как да не я чуе? Още щом я видеше разбираше, че нещо не е наред. Щом усетеше едва доловимото трептене в гласа и притеснението в очите й, й ставаше ясно... Но какво да я пита? Не трябваше да бъде прекалено нахална, да нарушава личното й пространство. Да, жената не разбираше че точно в тази възраст момичетата имат много по-голяма нужда от подкрепа и разбиране, от утеха и топъл глас.
Мария се замисли. Може би трябваше най-сетне да я разпита. Какво се случваше? Нямаше как безпричинно да пролива сълзи до полунощ, след това да заспи ...