Стрелките на часовникът вече сочеха към 3 и 15. Лунната светлина се прокрадваше през балдахинените завеси на прозореца. Тази светлина бе студена, металният ù отблясък се процеждаше през едрите капки дъжд, които се сипеха от небето. Тези капки, големи и мокри, като гроздови зърна се разбиваха по съклото и отекваха в тишината на празната стая. Той лежеше сам в леглото си, потънал в спомени, мисли и илюзии за нея, за тях двамата. В съзнанието непрекъснато изникваше образът ù, силует, който толкова ясно се очертаваше в мислите, като че ли бе реален и можеше с протягане на ръка почти да я докосне… но всеки път, когато си го помислеше, тя се отдалечаваше… Имаше време, когато в този час тя лежеше до него, потънала в своя наивен сладък сън, и той я гледаше, усещаше равномерното ù дишане, и обгърнал я с ръце, се чувстваше щастлив, точно в този момент, точно тогава, беше щастлив само от това да я наблюдава, същата лунна светлина докосваше лицето ù, като че ли я гали. Отвън се чуваше лек бриз, идващ през прозореца. Тогава нямаше значение дали ще има 10 000 моменти като този, или само това, защото всички ще са такива, точно тогава той чувстваше това...