Стрелките на часовникът вече сочеха към 3 и 15. Лунната светлина се прокрадваше през балдахинените завеси на прозореца. Тази светлина бе студена, металният ù отблясък се процеждаше през едрите капки дъжд, които се сипеха от небето. Тези капки, големи и мокри, като гроздови зърна се разбиваха по съклото и отекваха в тишината на празната стая. Той лежеше сам в леглото си, потънал в спомени, мисли и илюзии за нея, за тях двамата. В съзнанието непрекъснато изникваше образът ù, силует, който толкова ясно се очертаваше в мислите, като че ли бе реален и можеше с протягане на ръка почти да я докосне… но всеки път, когато си го помислеше, тя се отдалечаваше… Имаше време, когато в този час тя лежеше до него, потънала в своя наивен сладък сън, и той я гледаше, усещаше равномерното ù дишане, и обгърнал я с ръце, се чувстваше щастлив, точно в този момент, точно тогава, беше щастлив само от това да я наблюдава, същата лунна светлина докосваше лицето ù, като че ли я гали. Отвън се чуваше лек бриз, ид ...