Полицаят придърпа един пластмасов стол и седна. Извади малък бележник и химикалка, канеше се да си води записки. Случаят изглеждаше доста странен. Интуицията му, която рядко го бе подвеждала, подсказваше, че в цялата работа има нещо гнило.
– Значи не си спомняте как се казвате? – обърна се той към младата жена, която лежеше на болничното легло. Тя присви замислено зелените си очи, после поклати глава и каза:
– Не, не си спомням, съжалявам. Ударих си главата, сигурно затова паметта ми ми изневерява.
– Докторите казаха, че нямате комоцио.
Тя сви рамене и изпъшка тежко. Не благоволи да отговори.
– Добре, добре, няма да ви тормозя дълго с въпросите си. Странното е, че нямате документи за самоличност, нито телефон. Странно, наистина. И не знаете защо сте били облечена в дрехи като за хелоуинско парти?
– Не, нямам никаква представа.
– А как пострадахте?
– Ами… предполагам, че съм се подхлъзнала и съм паднала от покрива.
– Или някой ви е бутнал?
– Не, съмнявам се.
– Защо се съмнявате? ...