Полицаят придърпа един пластмасов стол и седна. Извади малък бележник и химикалка, канеше се да си води записки. Случаят изглеждаше доста странен. Интуицията му, която рядко го бе подвеждала, подсказваше, че в цялата работа има нещо гнило.

  – Значи не си спомняте как се казвате? – обърна се той към младата жена, която лежеше на болничното легло. Тя присви замислено зелените си очи, после поклати глава и каза:

  – Не, не си спомням, съжалявам. Ударих си главата, сигурно затова паметта ми ми изневерява.

  – Докторите казаха, че нямате комоцио.

  Тя сви рамене и изпъшка тежко. Не благоволи да отговори.

  – Добре, добре, няма да ви тормозя дълго с въпросите си. Странното е, че нямате документи за самоличност, нито телефон. Странно, наистина. И не знаете защо сте били облечена в дрехи като за хелоуинско парти?

  – Не, нямам никаква представа.  

  – А как пострадахте?

  – Ами… предполагам, че съм се подхлъзнала и съм паднала от покрива.

  – Или някой ви е бутнал?

  – Не, съмнявам се.

  – Защо се съмнявате?

  – Ох, няма ли да престанете да ме измъчвате! Не виждате ли колко ми е зле! – В очите й проблеснаха гневни пламъчета, които, незнайно защо, го накараха да настръхне.  

  – Добре, тръгвам си. Надявам се, че в близките дни паметта ви ще се подобри. Както вече казах, нямате наранявания на главата. Сигурно не си спомняте и какво сте правили на покрива?

  – Не – изсъска тя и замижа, явно за да покаже, че разговорът е приключил.  

  Полицаят се надигна от стола. В главата му започваше да се прокрадва мисълта, че младата жена укрива някакво престъпление. Е, тя поне нямаше как да избяга, така че разпитите можеха да продължат друг ден. Погледът му се стрелна към подутите й и посинели на места крака, които бяха подпрени на ватирани подложки. Единият бе изтеглен с помощта на забита в прасеца скоба и въжета, завършващи накрая с тежък топуз. Леко му дожаля за пострадалата, но не можеше да й прости, че му върти номера. Да, тя със сигурност знаеше много добре какво се е случило. Това говореше полицейския му нюх.

  – Пожелавам ви бързо оздравяване, госпожице. Скоро пак ще намина да ви видя.

  Тя простена и присви силно клепачите си. „И това ако не е знак, че изпитва досада!“ – Полицаят се обърна и излезе.

  Жената наистина лъжеше, че не си спомня нищо. Казваше се Лукреция Щайнхойер и бе на 123 години, като сто от тях не й личаха, понеже бе вещица. Бе любителка на нощните полети и често хвърчеше с метлата си из града. Само че това нейно хоби бе свързано с редица рискове. Инцидентът бе причинен от сблъсък с дрон. Лукреция бе загубила управление и се бе забила в покрива на една стара фабрика. После се бе изтърколила по керемидите и бе паднала долу на паважа. А сега се налагаше да разчита на грижите на обикновени хора, които нямат грам понятие от медицина. Ако разполагаше с чудодейните бабини мазила, щеше да си намаже краката и счупените кости и разкъсаните сухожилия и мускули щяха да зараснат за дни. Да, но никоя от посестримите й не бе разбрала за случилото се. Не й оставаше нищо друго, освен да търпи болките и да се моли лекарите да си свършат добре работата. Бе свикнала всеки ден да лети на воля с метлата си, така че сегашното лежане за нея бе същинско мъчение. Час по час поглеждаше към прозореца, за да види дали няма да се появи вещица.

  Но се появи лекуващият й лекар – млад господин със стройна фигура, гъста черна коса и волева брадичка.

  – Здравейте – каза лекарят. – Спомняте ли си името ми?

  – Да, разбира се. Вие сте доктор Йосифов.

  – Хубаво. А другото спомняте ли си? Например коя сте?

  – Не започвайте и вие, моля ви! Полицаят предостатъчно ме измъчи.

  – Не се гневете. Длъжен съм да проверя как сте с главата.

  – Главата ми е добре, погрижете се за краката ми, защото адски ме болят.

  Докторът огледа подутините, после намести скобата и добави още тежест към топуза. Дезинфекцира една отворила се раничка. На Лукреция й се доплака като гледаше какви първобитни методи за лечение използва. Замечта се за бабините мазила. След като се оплака, че не може да спи, че при слагането на подлога скобата мърда и болката в коляното става нетърпима, че гърбат й се схваща от лежането, на Лукреция й олекна. Олекна й, обаче стана беля, която можеше да бъде предотвратена. Тя бе гледала прекалено дълго в очите доктор Йосифов, а всеки знае, че който гледа прекалено дълго в очите зеленоока вещица, се влюбва в нея. Лукреция Щайнхойер, без да иска, бе омаяла нищо неподозиращия човечец.

  Доктор Йосифов тръсна глава, сякаш се опитваше да пропъди натрапчива мисъл. Нямаше как да му се получат нещата. Сърцето му вече бе в плен на Лукреция.

  Осъзнавайки какво се е случило, Лукреция забели очи и изпъшка. Само това й липсваше.

  – Аз… – подхвана притеснено Йосифов – Честичко ще идвам да ви виждам, ако позволите. Много държа… да се чувствате добре. А сега трябва да вървя. Имам работа. – Той толкова бе хлътнал, че едва намери сили да напусне стаята.

  Лукреция много се ядоса, не й трябваха обожатели. Единственото, което искаше, бе да се махне възможно най-скоро от това ужасно място.

  Докторът естествено започна да досажда. През половин час наминаваше да провери как е пациентката, която не си помни името. Лично й даваше лекарствата и слагаше лед на подутините. Подмени остарялата система за изтегляне на счупени кости с нова. Заплаши санитарката, че ако не действа внимателно с подлогата, ще я уволни. Често пускаше шегички в опит да повдигне духа на Лукреция. Бе изцяло отдаден на задачата да подобри здравословното й състояние и да направи живота й по-лек.

  На Лукреция постепенно започна да й харесва да е в центъра на вниманието. През краткия си за вещица живот тя бе имала немалко връзки, но жестовете, които бе получавала от мъжете, не бяха предизвиквали особено вълнение у нея, може би защото тогава тя бе силна, здрава и уверена. Сега тя бе загубила тези си качества. Чувстваше се слаба, болна и несигурна. А този влюбен човечец и помагаше, това нямаше как да не й хареса.

  Времето си течеше. Лукреция продължаваше да лежи в болницата. Доктор Йосифов продължаваше да полага за нея грижи като за най-близък човек. Един ден той стисна малката й длан и каза:

  – Вече сте много по-добре, госпожице Безименна. Утре смятам да поставя краката ви в гипс. Ще можете да се придвижвате с инвалидна количка. – Лукреция се намуси. За човек, навикнал да лети, животът в количка няма как да изглежда блестяща перспектива. Но това определено бе напредък в сравнение с лежането в леглото.

  – Ами хубаво – отвърна скептично тя.

  Докторът се позамисли. Мъчеше се да събере сили да каже какво му е на душата.

  – Знаете ли… шефът на отделението казва, че после трябва да ви изпишем. Но при положение, че вие не знаете коя сте и къде са близките ви…

  – О! – възкликна Лукреция. Беше се притеснила за бъдещето си.

  – Аз с удоволствие бих се грижил за вас. Имам двустаен апартамент. Мисля, че ще ви е удобно в него. Ще си взема отпуск. Ще ви извеждам на разходка с количката. – Той се бе изчервил от притеснение. Очакваше с трепет отговора.

  – Ще си помисля – отвърна сухо Лукреция и извърна глава, за да не го омагьосва допълнително със зелените си очи.

  Йосифов стана и се отправи към вратата, приведен като старец. Бе приел думите й като отказ.

  Някъде към полунощ, тъкмо когато Лукреция се унасяше в сън, на прозореца се появи братовчедка й Корнелия Щрунц. Тя паркира метлата си на перваза и се зае да отвори прозореца чрез един от многобройните си трикове за влизане с взлом.

  Корнелия се намъкна вътре и изприпка до леглото. Каза:

  – Горкичката! Чак сега разбрахме, че си пострадала. Какво стана?

  – Блъснах се в дрон. Тези нови джаджи са много опасни за въздушното движение.

  – Какво ти има?

  – Счупени са ми краката, но костите вече започват да зарастват.

  – Няма страшно, още сега ще отида да взема мехлема на баба. До няколко дена ще си като нова и ще можеш отново да летиш.  Жалко, че си се мъчила толкова дълго време в болница. Още тази нощ ще извикам помощна ескадрила от вещици, която да те транспортира на сигурно място.

  – Всъщност … нямам нужда от мехлем. Бих желала да не се занимавате с мен.

  – Какво?

  – Аз ще се оправям сама.

  – Но защо?

  – Просто така реших.

  – Ти си луда … или влюбена. Боже, какво доживях да видя! Засрами се, малката! 

  – Моля те, Корнелия, върви си! Благодаря за предложената помощ, но… няма да се възползвам от нея.

  – Глупачка! – измърмори Корнелия Щрунц, качи се на перваза и отлетя.

  На сутринта доктор Йосифов домъкна количка с материали за гипсиране. Захвана се за работа. Първо покри краката й с памучен плат и вата, после започна да ги омотава с ролки влажен гипс. Омотаване, заглаждане, омотаване, заглаждане. Процедурата като че ли щеше да продължи цяла вечност.

  – Мисля да приема предложението ви, доктор Йосифов – каза Лукреция и го фиксира със зелените си очи. Докторът толкова се развълнува, че чак ръцете му се разтрепериха. Лицето му сияеше. Вече сякаш галеше, оформяйки превръзката. Само пръстите останаха неопаковани. Накрая докторът старателно ги почисти с влажен парцал и ги погъделичка закачливо, докарвайки усмивка на лицето на Лукреция.

  После двамата си поговориха за процеса на възстановяване. Лукреция разбра, че ще е в гипс поне месец, след което ще последва тежка и болезнена рехабилитация. Дълго време щеше да използва за придвижване инвалидна количка, проходилка и патерици. Лукреция се натъжи, докато гледаше обездвижените си крака, още повече, че всичко това можеше лесно да бъде избегнато. Летенето щеше да й липсва. Но може би в живота й щеше да има нещо, което е по-вълнуващо дори от летенето.